Пред входа на началното училище, което се намираше в дореволюционна аристократична градска къща, Раиса се засуети прекалено дълго да оправя униформата на Елена. Накрая я придърпа до себе си, притисна я и прошепна:
— Всичко ще е наред, обещавам.
Първите няколко месеца Елена горчиво плачеше при раздялата със Зоя. Постепенно обаче свикна да прекарва по няколко часа сама, но всеки ден в края на занятията стоеше до вратата и нетърпеливо очакваше сестра си. Възторгът ѝ, когато видеше приближаващата Зоя, не намаляваше с течение на времето и тя я посрещаше с такава радост, сякаш не са се виждали поне година.
Зоя прегърна Елена и тя се втурна към училището, като се спря на входа да им помаха с ръка. След това Зоя и Раиса се упътиха в пълно мълчание към своето училище. Раиса се въздържаше да разпитва Зоя, за да не я вълнува преди часовете. Дори най-невинният въпрос можеше да я настрои отбранително за целия ден. Ако я питаше как върви училището, това се тълкуваше като критика на нейните усилия. Когато задаваше въпроси за съучениците ѝ, отговорът изразяваше нежеланието ѝ да завързва приятелства. Единствената тема, отворена за обсъждане, бяха спортните ѝ постижения. Беше високо и силно момиче. Излишно е да се споменава, че не харесваше колективните спортове, защото не обичаше да изпълнява заповеди. Индивидуалните спортове бяха друго нещо — тя беше отличен плувец и бегач, най-бърза в цялото училище сред връстниците си. Но категорично отказваше да се състезава. Ако все пак успяваха да я накарат, тя преднамерено забавяше темпото, но беше достатъчно горда да не се класира последна. Обикновено предпочиташе четвъртото място, но понякога се увличаше и завършваше трета или дори втора.
Построено през 1929 година, 1535-о училище беше правоъгълно и строго на вид, предназначено да олицетворява егалитарен подход към образованието — нова архитектура за новите ученици. Зоя изведнъж се спря на двайсетина метра от входа, закова се на място и впери поглед напред. Раиса приклекна до нея.
— Какво има?
Зоя наведе глава и едва чуто промълви:
— Тъжно ми е. Непрекъснато ми е тъжно.
Раиса прехапа устни, за да не заплаче. Сложи ръка на рамото ѝ.
— Кажи ми какво мога да направя.
— Елена не бива да се връща в детския дом, никога.
— Никой няма да се връща там.
— Искам тя да остане с тебе.
— Разбира се. И двете ще останете. Аз много ви обичам.
Досега Раиса не се осмеляваше да го каже на глас. Зоя я погледна недоверчиво.
— Ще бъда щастлива… да живея с теб.
Никога преди не бяха говорили така. Раиса беше много предпазлива да не каже нещо погрешно, Зоя веднага ще се затвори в себе си и няма да има друг шанс да говори с нея откровено.
— Кажи ми какво искаш да направя.
Зоя се замисли.
— Напусни Лев.
Красивите ѝ очи се разшириха, сякаш следейки реакцията на Раиса. В изражението ѝ се четеше надеждата, че тя повече никога няма да види Лев. Тя просто искаше Раиса да се разведе. Какво ли знаеше за разводите? За тях почти не се говореше. Либералното отношение на държавата към разводите се беше втвърдило по времето на Сталин и разводите станаха по-трудни, скъпи и предизвикваха неодобрение. В миналото Раиса бе мислила да напусне Лев и да живее сама. Дали Зоя беше доловила миналата горчивина в техните отношения и това ѝ е дало повод да се надява? Би ли се осмелила да попита, ако не вярваше, че има такава възможност?
— Зоя…
Раиса изпита силно желание да даде на това момиче всичко, което то иска. Но от друга страна, тя беше прекалено млада, нуждаеше се от съвети и нямаше право да поставя неразумни искания и да очаква те да бъдат изпълнени.