— Лев се промени. Дай да поговорим с него още тази вечер, ти, аз и той.
— Не искам да разговарям с него. Не искам да го виждам. Не искам да чувам гласа му. Искам да го напуснеш.
— Но, Зоя… аз го обичам.
Надеждата изчезна от лицето ѝ и се смени със студенина. Без да каже нито дума, тя се затича към входа и остави Раиса сама.
Гледайки как Зоя изчезва зад вратата, Раиса забави крачка. Не можеше да я догони и не искаше да разговаря с нея пред съучениците ѝ, освен това вече беше твърде късно. Зоя щеше да мълчи и нямаше да я слуша. Моментът беше изпуснат и възможността беше изчезнала. Раиса бе отговорила направо: „Аз го обичам“. Думите ѝ бяха посрещнати с мрачен стоицизъм подобно на подсъдим, който изслушва смъртната си присъда. Раиса се упрекна за прибързания отговор и влезе в училището. Мислеше си за мечтата на Зоя да живее без Лев, без да обръща внимание на учениците и колегите си.
Влезе в учителската стая, разсеяна, с объркани мисли. Очакваше я някаква пратка с прикрепено към нея писмо. Отвори го и го прегледа. Трябваше да прочете приложените документи на учениците във всички класове. Писмото беше от Министерството на образованието. Разкъса кафявата опаковъчна хартия и видя надписа на капака на кутията:
ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА
Отвори капака и извади дебел свитък чисто отпечатани страници. Като учител по история тя получаваше редовно материали и инструкции да запознае с тях учениците си. Прочете придружителното писмо и го хвърли в кошчето, отбелязвайки, че то е пълно със същите послания. Сигурно подобни пратки са получили всички учители и всеки класен ръководител трябваше да прочете доклада на учениците. Вече закъсняла, Раиса грабна кутията и бързи излезе от учителската стая.
Когато влезе в класната стая, забеляза, че учениците си говорят, възползвайки се от закъснението ѝ. Те бяха около трийсет, на възраст между петнайсет и шестнайсет години. Тя им бе преподавала през всичките три години, откакто беше в това училище. Постави пакета на масата и обясни, че днес ще им прочете доклада на техния ръководител Никита Хрушчов. След като ръкоплясканията стихнаха, тя започна да чете на глас:
— Доклад на Първия секретар на ЦК на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов на XX конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 година. Закрито заседание.
Това беше първият конгрес след смъртта на Сталин. Раиса напомни на класа, че световната революция печели все повече привърженици и на тези конгреси освен съветските ръководители присъстват и пратеници на международното работническо движение. Подготвена за поредните баналности и хвалебствени декларации, тя се замисли за Зоя дали с успяла да се справи и дали днешният ден ще мине без скандали.
Вниманието ѝ обаче бе привлечено от текста, който зачете. Това не беше обикновен доклад. Не започваше с обичайното изброяване на изключителните постижения на съветската власт. Някъде към средата на четвъртия абзац листът затрепери в ръцете ѝ. Тя се спря, не вярвайки на очите си. В класа се бе възцарила мъртва тишина. С треперещ и несигурен глас тя продължи да чете:
„Постепенно се създаваше култ към личността на Сталин, култ, който на определен етап се превърна в източник на редица големи и най-тежки извращения на партийните принципи, на партийната демокрация и революционната законност.“
Изумена, прелисти няколко страници, за да види какво следва, и прочете наум:
„Отрицателните черти на Сталин, които по Лениново време са били в зародиш, се развиха през последните години в тежка злоупотреба с властта…“
През цялата си кариера на учителка тя провеждаше държавната пропаганда и учеше учениците си, че държавата винаги е права, честна и справедлива. Ако Сталин е виновен за създаването на култа, Раиса също беше негов съучастник. Тя бе оправдавала преподаването на подобни фалшификации с това, че нейните ученици трябва да усвоят езика на ласкателствата, речника на превъзнасянето на държавата, за да не бъдат заподозрени. В основата на отношенията между учител и ученик стои взаимното доверие. Тя вярваше, че спазва този принцип, макар и не в ортодоксален смисъл, като им казва истината, а онова, което те трябва да приемат за истина. Сега прочетеното по-горе я накара да се почувства като лъжкиня. Огледа се. Учениците бяха прекалено объркани, за да осъзнаят веднага последствията. Но скоро щяха да разберат, че тя не е била просветител, а слуга на поредните властници.
Вратата изведнъж се отвори с трясък и на прага се появи учителката Юлия Пешкова със зачервено лице, толкова смаяна, че не можеше да каже нито дума. Раиса се изправи.