— Какво има?
— Ела бързо.
Юлия преподаваше на Зоя. Раиса се уплаши. Остави листата, нареди на учениците да си останат по местата и последва Юлия по коридора и по стълбите надолу. Така и не можа да получи от колежката си смислен отговор.
— Какво е станало?
— Зоя. Докладът. Четях им от него, когато тя… трябва да видиш сама.
Когато стигнаха до класната стая, Юлия изостана и остави Раиса да влезе първа. Зоя стоеше върху учителската маса, която беше избутана до стената. Всички ученици се бяха струпали в най-отдалечения ъгъл, колкото може по-далече от нея, сякаш се страхуваха от някаква зараза. В краката ѝ се търкаляха страници от доклада и парчета стъкла. Тя стоеше гордо и триумфално. По ръцете ѝ се стичаше кръв. Стискаше парчета от плакат с портрета на Сталин, скъсан от стената, на който пишеше:
БАЩА НА ВСИЧКИ ДЕЦА
Зоя се беше покатерила на масата, за да смъкне плаката от стената. Беше счупила рамката, при което се беше порязала, скъсала плаката на две и сега размахваше обезглавения образ на вожда. Очите ѝ светеха победоносно. Тя вдигна двете половини на плаката, изцапани с нейната кръв, като тялото на победен враг, и извика:
— Той не е мой баща.
Същия ден
На площадката пред апартамента на Николай все още имаше разпилени листа от доклада. Когато видя смачканите страници, Лев извади пистолета си. Зад него Тимур направи същото. Хартията изшумоля под краката на Лев, когато пристъпи напред и хвана дръжката на вратата, която не беше заключена. Той я ритна с крак и двамата влязоха в празното жилище. Нямаше следи от безредие. Вратите на стаите бяха затворени, с изключение на вратата на банята.
Ваната беше пълна догоре и над кървавата повърхност на водата се подаваше само главата на Николай и издутият му космат корем. Очите и устата бяха отворени сякаш от изненада, че ангел, а не демон го е посрещнал при смъртта му. Лев се наведе над бившия си наставник, чиито уроци се опитваше да забрави през последните три години. В това време го повика Тимур:
— Лев…
Направи му впечатление особеният тон в гласа на помощника му. Той се изправи и го последва в съседната спалня.
Двете момичета изглеждаха заспали, завити с одеялата чак до шиите. Ако беше през нощта, спокойствието в стаята щеше да изглежда естествено. Но беше късен следобед и слънцето проникваше през пролуките на спуснатите завеси. И двете момичета бяха обърнати към стената. Дългата лъскава коса на по-голямата беше разпиляна по възглавницата. Лев я отметна настрани и докосна врата ѝ. Все още се усещаше остатък от топлина, запазена от юргана, грижовно подпъхнат от едната страна. Не се виждаха никакви следи от насилие по тялото ѝ. По-малката дъщеря, не повече от четиригодишна, лежеше в същото положение. Тя беше студена. Малкото ѝ телце беше загубило по-бързо топлината. Лев затвори очи. Можел е да спаси и двете.
Зад съседната врата Ариадна, жената на Николай, подобно на дъщерите си изглеждаше като заспала. Лев донякъде я познаваше. Преди седем години след поредния арест Николай обикновено настояваше Лев да му гостува. Колкото и късно да идваха, Ариадна винаги им приготвяше вечеря, за да почувстват атмосферата на гостоприемство и топлота след жестокостите, които са вършили заедно. Вечерите трябваше да демонстрират ценността на домашното огнище и уют, където нямаше място за техните кървави занимания и където можеше да се поддържа илюзията, че са обикновени влюбени съпрузи. Лев седна пред тоалетната масичка на Ариадна и огледа четката с дръжка от слонова кост, пудрите и парфюмите — лукс, който Ариадна приемаше като възнаграждение за всеотдайната си преданост. Тя така и не разбра, че незнанието не е въпрос на избор, а условие за самото ѝ съществуване. Николай не би възприел други условия.
Никога не казвай нищо на жена си.
Бидейки млад офицер, Лев бе изтълкувал това предупреждение, което той му прошепна след първия им арест, като проява на предпазливост и потайност, като урок, че никому не трябва да се вярва. Но Николай нямаше предвид това.
Лев не можеше да остане повече в апартамента. Изправи се и се олюля. Остави след себе си телата и бързо излезе на площадката, където се облегна на стената. Дишаше дълбоко и учестено и гледаше разхвърляните пред вратата на Николай листове от доклада на Хрушчов, изпратен тук с намерението да го убие. Когато се е върнал тук миналата нощ, Николай е успял да прочете само малка част от него — останалата си стоеше непокътната в кутията. Наистина ли е повярвал, че може да унищожи думите? Ако нещо такова му е минало през ума, то моментално е било опровергано от съпроводителното писмо. Докладът е трябвало да се копира и разпространи. Официалното писмо бе подействало на Николай като сигнал, че тайните от миналото вече не са под контрол.