Панин плесна с ръце, привличайки вниманието на офицерите.
— Претърсете апартамента. Търсим купчина снимки.
Лев се намеси:
— Николай сигурно добре ги е скрил, за да не ги намери някой от семейството. Като агент той знаеше как да скрие нещата и къде биха ги потърсили най-напред.
Щателното претърсване на всяка стая в луксозния апартамент, който Николай бе обзавеждал с години, отне близо два часа. За да проверят под леглата и подовата настилка, се наложи телата на мъртвите деца и на жената да бъдат положени едно върху друго в центъра на хола и покрити с чаршафи. Всички чекмеджета на шкафове и гардероби бяха разбити, матраците разпрани, но не се откриха никакви снимки.
Ядосан, Лев се загледа в тялото на Николай, което лежеше в кървавата вана. Осенен внезапно от някаква мисъл, той се приближи до ваната и, без да сваля ризата си, бръкна дълбоко с ръка във водата. Напипа пръстите на Николай, стискащи дебел пакет, който той не изпускаше и след смъртта си. Хартията беше размекната и се разпадна при първия допир. Съдържанието на пакета изплува на повърхността. Тимур и Панин се надвесиха над Лев, гледайки как от кървавото дъно на ваната едно по едно изплуваха изображенията на мъже и жени. Скоро се образува цяла пелена от снимки, стотици лица едно до друго. Погледът на Лев шареше от стари жени до млади хора, майки и бащи, синове и дъщери. Не разпознаваше никое от лицата, докато изведнъж едно от тях не привлече погледа му. Извади снимката от водата и Тимур го попита:
— Познаваш ли го?
Да. Лев го познаваше. Това беше Лазар.
Същия ден
На плика старателно беше изрисувано с мастило разпятие — православен кръст. Рисунката беше не по-голяма от човешка длан. Някой бе проявил старание — пропорциите бяха правилни, мастилената рисунка сръчно изпълнена. Целеше или да внушава страх, или просто беше намек за вампир или демон. По-вероятно рисунката имаше ироничен подтекст, подигравка над вярата му. Ако е така, авторът го е подценил, допуснал е психологическа грешка.
Красиков разчупи печата и изсипа съдържанието върху бюрото. Отново снимки… Беше изкушен да ги хвърли в огъня като предишните, но любопитството надделя. Сложи си очилата и се напрегна, вглеждайки се в лицата. На пръв поглед те не му говореха нищо. Преди да ги избута настрани обаче, една снимка привлече вниманието му. Съсредоточи се и се опита да си спомни името на този човек с пламтящ поглед.
Лазар.
Това бяха свещеници, за които бе донасял.
Преброи ги. Трийсет души — толкова много ли беше предал? Но не всички бяха арестувани, докато той беше Патриарх Московски и на цяла Русия, глава на религиозната власт в страната. Повечето предателства предшестваха издигането му на тази длъжност, беше писал доноси в продължение на много години. Сега беше на седемдесет и пет. Трийсет доноса за цял живот не са чак толкова много. Неговото разумно подчинение на държавата беше спестило на Църквата неизмерима вреда — това може би беше нечестив съюз, но тези трийсет свещеници бяха необходимата жертва. Беше непочтено от негова страна да не помни имената им. Трябваше да се моли за тях всяка нощ. А той допусна да изчезнат от паметта му. Беше по-лесно да ги забрави, отколкото да се моли за прошка.
Не изпитваше съжаление дори докато държеше снимките в ръцете си. Това не беше показност. Не страдаше от кошмари и нямаше угризения на съвестта. На душата му беше леко. Бе прочел доклада на Хрушчов, изпратен от същите хора, които му изпращаха снимките. Прочете критиката на режима на Сталин, същия режим, който подкрепяше с нареждането свещениците да възхваляват Сталин в своите проповеди. Без съмнение имаше култ към диктатора и той бе един от неговите верни поклонници. И какво от това? Ако този доклад обещава бъдеще, пълно с безцелни размисли, така и да бъде — но това няма да е неговото бъдеще. Носи ли той отговорност за гоненията против Църквата през първите десетилетия на комунизма? Не, разбира се — той е постъпвал според условията, в които той и любимата му Църква са били поставени. Беше принуден. Решението да предаде някои от своите колеги бе неприятно, но не особено трудно. Някои смятаха, че могат да говорят и да се държат както им хрумне само защото според тях действията им ръководел самият Господ. Бяха наивни и му досаждаха със стремежа си да се превърнат в мъченици. В този смисъл той само им бе помогнал да осъществят желанията си и да умрат за вярата.
Религията, както всичко останало, трябва да умее да прави компромиси. Поместният събор, този съвет на владиците, взе мъдрото решение да го избере за патриарх. Имаха нужда от човек, който беше наясно с политиката, гъвкав и прозорлив, затова назначението му беше одобрено от държавата, която позволи да се проведе нагласеният в негова полза избор. Някои твърдяха, че избирането му е в нарушение на каноните и че църковната йерархия не бива да бъде одобрявана от светските власти. Но той смяташе, че това е ненужен догматичен спор по време, когато броят на черквите бе намалял от двайсет хиляди до по-малко от хиляда. Или трябваше да позволи да изчезнат напълно, гордо следвайки принципите си като капитан, вкопчил се в мачтата на потъващия кораб? Неговото назначение бе да обърне тази тенденция и то бе успешно. Из цялата страна се строяха нови черкви. Обучаваха свещениците, а не ги разстрелваха. Той бе извършил това, което се изискваше от него, нищо повече. Действията му никога не са били зловредни. И Църквата оцеля.