Приятелят му замълча, преди да продължи колебливо с по-мек тон:
— Нали ще пийнем тая вечер за пенсионирането ти. На сутринта ще те цепи главата, но до вечерта ще ти мине.
Опитът на приятеля му да го утеши накара Яков да се усмихне. Чувството за вина не е по-силно от махмурлука. И то ще премине.
— Остави ме още пет минути.
И приятелят му се обърна и излезе.
Коленичил като за молитва, облян в пот, той избърса лицето си с лепкави длани, а и ризата му беше вир-вода. „Свърши си работата!“ И никога повече няма да се наложи да работи. Още утре ще изведе малката си дъщеричка на разходка край реката. А вдругиден ще ѝ купи някакъв подарък, за да се порадва на усмивката ѝ. До края на седмицата вече ще забрави тази черква с петте ѝ златни купола и усещането за студения каменен под.
„Свърши си работата!“
Той хвана кутията за взривяване и натисна копчето.
Стъклописите се разпръснаха едновременно на всички страни и въздухът се изпълни с разноцветни стъкълца. Страничната стена, която преди миг изглеждаше непоклатима, изведнъж изчезна в кълба прах. Натрошени камъни полетяха нагоре, описаха дъга и рухнаха в тревата, рикоширайки в тълпата. Паянтовата бариера не беше надеждна защита и се срути с трясък. Отляво и отдясно на Лазар хората падаха като подкосени. Децата по раменете на бащите си закриваха с ръце лицата си, наранени от летящите отломки. Тълпата като вълна отстъпи назад, всеки се криеше зад другите от страх да не бъде ударен от нови отломки. Всичко стана неочаквано, мнозина дори не гледаха натам. Кинокамерите още не бяха нагласени. В опасната зона на взрива, която беше неточно и погрешно очертана, все още имаше работници.
Лазар се изправи, ушите му пищяха, той стоеше сред облаци прах и чакаше да се утаят. Когато димът се разсея, той видя в стената дупка, по-голяма от два човешки боя. Сякаш някакъв великан беше ритнал случайно стената, след което беше дръпнал крака си, оставяйки почти цялото здание непокътнато. Лазар вдигна поглед към златните куполи. Всички около него гледаха нагоре, задавайки си един и същи въпрос — ще се срутят ли?
С крайчеца на очите си Лазар видя, че операторите се хвърлиха към камерите; бършейки праха от обективите и изоставяйки триножниците, се опитваха да заснемат някакви кадри. Те знаеха, че ако не успеят, независимо от обстоятелствата, им предстоят големи неприятности. Въпреки опасността никой не побягна. Всички останаха по местата си, стараейки се да уловят и най-слабото движение, колебание или накланяне. Дори пострадалите бяха застинали в очакване.
Петте купола обаче не паднаха въпреки хаоса под тях. И ако черквата оцеля, то в тълпата мнозина бяха ранени, кървяха и стенеха. Лазар усети как се промени настроението, сякаш небето се покри с облаци. Появиха се съмнения. Дали не беше се намесила някаква неземна сила, за да предотврати това престъпление? Зяпачите започнаха да се разотиват, отначало по-бавно, а после към тях се присъединиха и други по-забързани. Никой не искаше да гледа повече. Лазар едва потисна усмивката си. Тълпата се разпръсна, а черквата оцеля. Той се обърна към семейната двойка с желание да сподели това с тях.
Мъжът стоеше зад Лазар толкова близо, че почти го докосваше. Лазар не беше усетил кога се е приближил. Мъжът се усмихваше, но очите му оставаха ледени. Не беше в униформа и не показа служебна карта. Но нямаше съмнение, че е от Държавна сигурност, офицер от тайната полиция или агент от МГБ — извод, който се натрапваше не толкова от това, което личи от външността му, а от това, което липсва. Около тях имаше много ранени хора. Но този човек не се интересуваше от тях. Той беше застанал в тълпата, за да наблюдава реакциите на хората. А Лазар бе допуснал грешка — беше тъжен, когато трябваше да е весел, и се радваше, когато трябваше да е огорчен.
Мъжът с тънка усмивка, без да откъсва студения си поглед, се обърна към Лазар:
— Малко забавяне, недоразумение, което лесно ще се оправи. Струва си да останете, сигурно ще я разрушат още днес. Нали искате да останете? Искате да видите как ще се сгромоляса черквата? Ще бъде впечатляващо.
— Да.
Предпазлив отговор, но и правдив — искаше да остане, макар да не искаше черквата да рухне, но в никакъв случай не би го признал.
Мъжът продължи:
— На това място ще бъде построен най-големият покрит плувен басейн в света. За да растат нашите деца здрави. Важно е децата да са здрави. Вие как се казвате?
Най-обикновен въпрос, но наред с това заплашителен.
— Казвам се Лазар.
— А с какво се занимавате?
Разговорът вече не изглеждаше толкова непринуден, а заприлича на разпит. Подчинение или преследване, практичност или принципност — Лазар беше изправен пред този избор. За щастие той имаше такава възможност, за разлика от повечето му събратя, които от пръв поглед можеха да бъдат разпознати. Можеше и да не признае, че е свещеник. Както беше казал Владимир Лвов, бившият прокурист на Светия Синод, свещениците не бива да се отличават по облеклото си от останалите хора — „трябва да захвърлят расата, да подстрижат брадите и да станат като обикновените смъртни“. Лазар беше съгласен с него. С подстриганата си брадичка и обикновените дрехи той лесно можеше да излъже агента. Можеше да излъже и за работата си, надявайки се, че това ще го спаси. Можеше да каже, че работи в обувна фабрика или в дърводелска работилница — каквото и да е, само не истината.