— Предлагам ви, другарю Енукидзе, да не правите никакви изявления относно нашето напускане. Просто ще изчезнем без всякакви обяснения.
Останалите ученици и учители ще решат, че вече са се погрижили проблемът да бъде решен. Внезапното изчезване щеше да означава, че виновните са наказани. Никой няма да иска да говори за това, след като последиците са се оказали толкова сериозни. Въпросът ще бъде приключен, виновниците ги няма — кораб потъва в морето, а пътниците на друг кораб, минаващ наблизо, гледат в друга посока.
Енукидзе обмисли предложението и накрая попита:
— Ще уредите ли всичко?
— Да.
— Включително обсъждането на въпроса с компетентните органи? Имате ли връзки в Министерството на образованието?
— Сигурна съм, че Лев има.
— И няма да се наложи да говоря със Зоя?
Раиса поклати глава.
— Взимам дъщеря си и си тръгвам. А вие ще продължите да работите нормално, все едно не сме съществували. Утре нито Зоя, нито аз ще дойдем на училище.
Енукидзе погледна към Юлия, сякаш я молеше да се съгласи с предложения план. Сега всичко зависеше от нея. Раиса се обърна към приятелката си:
— Юлия?
Те се познаваха от три години и често си бяха помагали. Бяха приятелки. Юлия кимна:
— Така ще е най-добре за всички.
Никога повече нямаше да се видят.
Зоя чакаше в коридора пред директорския кабинет, облегната на стената — невъзмутима, като че ли са я извикали, защото не си е написала домашното. Ръката ѝ беше превързана, раната се оказа дълбока и силно кървеше. Когато разговорът завърши, Раиса в пълно изтощение затвори вратата след себе си. Всичко зависеше вече от Лев. Приближи се до Зоя и клекна до нея.
— Отиваме си у дома.
— Това не е мой дом.
Никаква благодарност, само студено презрение. Раиса едва сдържаше сълзите си, но нямаше какво да отговори.
Излизайки от сградата на училището, тя се спря на вратата. Толкова бързо ли ги бяха издали? Двама униформени офицери се приближаваха към тях.
— Раиса Демидова?
Старшият продължи:
— Вашият съпруг ни изпрати да ви придружим до вкъщи.
Значи не бяха дошли заради Зоя. Успокоена, тя попита:
— Какво се е случило?
— Съпругът ви иска да е сигурен, че сте в безопасност. Не можем да влизаме в подробности, но се случиха някои неприятни инциденти. Нашето присъствие е мярка за предпазливост.
Раиса поиска документите им. Бяха редовни. Попита:
— С мъжа ми ли работите?
— Ние сме от Отдела за разследване на убийства.
Тъй като отделът беше секретен, този отговор донякъде успокои Раиса. Тя им върна документите и каза:
— Трябва да вземем и Елена.
Докато вървяха към колата, Зоя я дръпна за ръката. Раиса се наведе и тя ѝ пошепна:
— Не им вярвам.
Останал сам в кабинета си, Карл Енукидзе гледаше през прозореца.
Времената се промениха.
Може би беше така. Искаше му се да повярва и да забрави случката, както се бяха уговорили. Винаги бе харесвал Раиса. Тя беше хубава и умна и той ѝ желаеше доброто. Вдигна телефона, обмисляйки думите, с които да донесе за дъщеря ѝ.
Същия ден
Седнала на задната седалка, Зоя гледаше гневно милиционерите и следеше всяко тяхно движение, сякаш бяха я затворили с две отровни змии. Офицерът до шофьора направи опит да се държи приятелски с момичетата, като се обърна и им се усмихна, но усмивката му сякаш се блъсна в каменна стена. Зоя мразеше тези мъже, униформите и знаците, които носеха, кожените им колани и подкованите ботуши, без да прави разлика между милиция и КГБ.
Поглеждайки през прозореца, Раиса се опитваше да разбере къде се намират. Свечеряваше се, светваха уличните лампи. Не беше свикнала да се прибира вкъщи с кола и трудно се ориентираше, но постепенно успя да разбере, че се движат в друга посока. Наведе се напред и като се опита да не издаде тревогата си, попита:
— Къде отиваме?
Офицерът до шофьора се обърна, зад гърба му кожената седалка скръцна и той с безизразно лице отвърна:
— Водим ви у дома.
— Това не е пътят.
Зоя подскочи.
— Пуснете ни!
Униформеният я изгледа учудено.
Не се наложи Зоя да повтаря. Докато колата се движеше, тя отвори задната врата насред пътя. Някакви светлини проблеснаха през прозореца и един идващ насреща камион рязко сви настрани, за да избегне сблъсъка.
Раиса хвана здраво Зоя през кръста и успя да я издърпа вътре в мига, когато камионът закачи вратата и тя шумно се затвори. Ударът огъна ламарината и вътрешността на колата се изпълни с натрошени стъкла. Офицерите крещяха, Елена пищеше. Автомобилът се качи на бордюра, върна се обратно на паважа, преди да се плъзне и да спре до тротоара.