Настъпи мълчание и двамата милиционери се обърнаха назад, пребледнели и задъхани.
— Какво ѝ става?
Шофьорът завъртя пръст около слепоочието си.
— Тя просто е откачила.
Раиса не им обърна внимание и огледа Зоя. Не бе пострадала, но очите ѝ блестяха. Беше като дивачка — първобитната енергия на дете, отгледано от вълци и попаднало сред хора, отказваше да се укроти и цивилизова.
Шофьорът излезе да огледа повредената врата, като се почесваше и клатеше глава.
— Караме ви вкъщи. Какво ви стана?
— Това не е пътят към къщи.
Офицерът извади един лист и го подаде на Раиса през счупения прозорец. С почерка на Лев беше написан адресът. Няколко секунди тя го гледаше неразбиращо, преди да съобрази какво означава. Гневът ѝ се изпари.
— Там живеят родителите на Лев.
— Не зная кой живее там, аз просто изпълнявам заповед.
Зоя се освободи от прегръдката ѝ, покатери се през сестра си и изскочи от колата. Раиса я повика:
— Зоя, всичко е наред.
Тя обаче нямаше намерение да се връща. Шофьорът се втурна към нея и когато Раиса разбра, че иска да я хване, му извика:
— Не я пипайте. Оставете я. Ще повървим пеша.
Шофьорът поклати глава.
— Трябва да останем с вас, докато дойде съпругът ви.
— Тогава вървете след нас.
Елена все още седеше на задната седалка и плачеше. Раиса я прегърна.
— Зоя е добре. Не е пострадала.
Елена сякаш едва сега разбра тези думи и огледа по-голямата си сестра. Когато се убеди, че не е пострадала, спря да плаче. Раиса избърса сълзите от лицето ѝ.
— Ще повървим пеша. Тук е близо. Ще можеш ли?
Елена кимна.
— Не обичам да ме возят с кола.
Раиса се усмихна.
— И аз.
Тя помогна на момичето да излезе от колата. Шофьорът само плесна с ръце, докаран до отчаяние.
Родителите на Лев живееха в малък модерен блок в северната част на града заедно с родителите на други държавни служители — нещо като привилегирован приют за престарели. През зимата си ходеха на гости да поиграят на карти, а през лятото играеха на карти пред блока. Пазаруваха заедно, готвеха заедно и живееха като комуна, спазвайки едно-единствено правило — никога да не говорят за работата на децата си.
Раиса влезе в зданието и се насочи с децата към асансьора. Когато двамата офицери ги настигнаха, вратата му се затвори и се наложи те да се качват по стълбите. Зоя за нищо на света не би останала затворена с тях в тясното пространство. Когато стигнаха до седмия етаж, Раиса поведе момичетата по коридора към последния апартамент. Вратата отвори Степан — бащата на Лев, и много се изненада, че ги вижда. Изненадата му бързо се смени с безпокойство.
— Какво е станало?
От хола излезе майката на Лев, Ана, разтревожена не по-малко от съпруга си. Раиса се обърна към двамата:
— Лев иска да останем у вас.
Кимна към двамата офицери от милицията, които се качваха по стълбата, и добави:
— Освен това имаме охрана.
В гласа на Ана се долови страх:
— Къде е Лев? Какво става?
— Не знам.
Офицерите се доближиха до вратата. Старшият, който караше колата, задъхан от бързото изкачване, попита:
— Апартаментът има ли друг вход?
Ана отговори:
— Не.
— Тогава ние оставаме тук.
Тя продължи да пита.
— Можете ли да ми обясните?
— Някой е решил да отмъщава. Това е единственото, което мога да кажа.
Раиса затвори вратата, но това не успокои Ана.
— Но Лев е добре, нали?
Стиснала зъби, Зоя слушаше Ана и наблюдаваше как се тресе кожата под брадичката ѝ, докато говори. Тя беше надебеляла от безделие, беше надебеляла от доставяните от сина ѝ скъпи и дефицитни продукти. Тревогата за сина ѝ предизвика у момичето жестока омраза, особено сподавеният ѝ глас, в който звучеше грижа за нейния син убиец:
Лев добре ли е? Лев е добре, нали?
А хората, които арестуваше, разрушените им семейства — добре ли бяха? Те трепереха над него като над дете. Много по-лоша от грижите им беше родителската им гордост от всяка история, която той им разказваше, и от всяка негова дума. От показната им привързаност ѝ се гадеше — целувки, прегръдки, шегички. И Степан, и Ана с готовност бяха възприели версията на Лев, че са обикновено семейство, а всъщност уговарят със съседите всекидневните посещения в магазините, специалните магазини, а не оскъдно снабдяваните, пред които се вият дълги опашки. При тях всичко беше наред. Пълен комфорт. Зоя ги мразеше заради любовта им към него. Тук всичко трябваше да прикрие убийството на баща ѝ и майка ѝ.