— Ана, освободи милиционерите, кажи им, че не е нужно да се месят.
Ана не реагира и Раиса повиши тон.
— Ана!
Жената отвори вратата, обърнала глава настрани, за да увери охранителите, че всичко е наред. Беше изненадана, като видя, че те вече не са двама, а четирима, сякаш се бяха размножили като бактерии. Новите двама бяха с друга униформа — на офицери от КГБ.
Агентите на КГБ влязоха вътре и огледаха сцената пред себе си — момичето на пода с окървавени устни и зъби, жената с кървяща ръка и възрастната с одрано лице.
— Раиса Демидова?
Въпреки атмосферата на мрачен фарс Раиса се опита да отговаря спокойно и уверено. Кърпата на ръката се беше напоила с кръв.
— Да?
— Дъщеря ви трябва да дойде с нас.
Вниманието на офицерите сега беше насочено към Зоя.
Плановете на Раиса се бяха провалили. Или Юлия, или директорът я бяха предали. Въпреки раната и всичко случило се тя инстинктивно застана пред Зоя, за да я защити.
— Дъщеря ви е строшила портрета на Сталин.
— Този въпрос е вече уреден.
— Тя трябва да дойде с нас.
— Арестувана ли е?
Когато се убеди, че двамата агенти на КГБ твърдо са решили да изпълнят заповедта, тя се обърна към милиционерите, изпратени от Лев да ги пазят.
— Трябва да почакат, докато съпругът ми се върне, нали така?
Старшият агент от КГБ поклати глава.
— Заповядано ни е да заведем дъщеря ви на разпит. Мъжът ви няма нищо общо с това.
— Но тези хора имат заповед да ни пазят тук, докато Лев се върне.
Милиционерът неуверено пристъпи напред. Сърцето на Раиса се сви.
— Но те са от КГБ…
— Лев няма да се забави. Оставаме тук, всички заедно, докато той се върне и изясни всичко. Тя е само на четиринайсет години. Защо е това бързане? Можем да почакаме.
Офицерът от КГБ пристъпи напред и повиши тон:
— Тя идва с нас веднага.
Имаше нещо подозрително в това нетърпение. Пък и цялото им поведение беше странно. Говореше само старшият агент, другият стоеше мълчалив и очите му шареха от човек на човек, сякаш очакваше някой да го нападне. Униформите и на двамата стояха някак накриво. Как се оказаха тук толкова бързо? Обикновено на КГБ му трябват часове, за да се състави план и да се получи разрешение за арест. Освен това откъде знаеха адреса? Откъде знаеха, че Раиса няма да си е вкъщи? Смутена от тези подозрения, Раиса забеляза под яката на втория агент края на татуировка.
Тези мъже нямаха нищо общо с КГБ.
Раиса погледна милиционерите, опитвайки се да ги предупреди за опасността, на която бяха изложени. Но те също бяха изумени от поведението на тези агенти и уплашени от самото споменаване на КГБ. В старанието си да привлече вниманието им тя забеляза погледа на самозванеца. Защото ако милиционерите оставаха слепи и глухи за нейните сигнали, той ги беше забелязал. Преди Раиса да успее да вдигне ръка, за да предупреди милиционерите, татуираният вече беше извадил пистолета си. Обърна се и стреля два пъти — по един изстрел в главата на всеки милиционер. Когато те се строполиха на пода, той насочи пистолета към Раиса:
— Взимам дъщеря ви.
Раиса пристъпи напред срещу дулото и застана пред Зоя, която се беше сгушила на пода.
— Не.
Пистолетът се насочи към Елена.
— Дай ми Зоя. Иначе ще убия Елена.
Изгърмя изстрел.
Куршумът не уцели Елена, а се заби в стената като предупреждение. Раиса погледна мъжа в очите и разбра, че той с лекота би убил седемгодишното дете, както преди малко застреля милиционерите. Нямаше избор и тя се отдръпна, позволявайки им да вземат Зоя.
Мъжът грабна Зоя на ръце.
— Само да се опиташ да риташ и ще те смачкам.
Той я метна на рамо и я понесе към вратата, като пътьом нареди:
— Да не сте мръднали от апартамента.
След което взеха ключовете, хлопнаха врата и я заключиха.
Раиса се хвърли към Елена и се наведе към нея. Тя стоеше на колене, загледана в пода с празен поглед и цялата се тресеше. Хвана главата ѝ и я обърна към себе си, опитвайки се да разбере какво ѝ е.
— Лена?
Но тя сякаш не чуваше и не отговори.
— Лена?
Отново никакъв отговор и никаква реакция. Тялото на детето беше отпуснато безжизнено.
Раиса остави Елена на грижите на Ана и изтича към входната врата, задърпа дръжката, но не успя да я отвори. Върна се, прекрачи телата на убитите милиционери, взе пистолета на единия от тях и го пъхна в джоба на жилетката си. После прекоси стаята и отвори вратата към малкия балкон. Степан я хвана: