Претърсиха Лев дали не носи оръжие. Бяха седем души плюс момчето и всички имаха татуировки по врата и ръцете. В облеклото им скъпите дрехи се редуваха с износени, сякаш бяха взети от гардеробите на десетки различни хора. Видът им не оставяше никакви съмнения, че са от криминалната общност на крадците, организация, създадена в лагерите на ГУЛАГ. Въпреки професията си Лев рядко се бе сблъсквал с тях. Те самите предпочитаха да влизат в конфликти с държавните органи.
Членовете на бандата се разпръснаха и огледаха околностите, за да се убедят, че мястото е безопасно. Накрая момчето изсвири, давайки сигнал, че всичко е наред. На парапета се появиха две ръце. Лазар се покатери, силуетът му, с цяла глава над другите, се очерта на фона на светлините на отсрещния бряг. Само че не беше Лазар, а жена — Анисия, съпругата на Лазар.
Косата ѝ беше късо подстригана. Чертите на лицето заострени. Нямаше ги предишната мекота в погледа и заоблените форми. Въпреки това беше много по-жизнена, още по-красива и подчертано ярка, сякаш от нея се излъчваше някаква силна енергия. Носеше широки панталони, разкопчана риза и късо, дебело палто — облечена досущ като своите хора. В пояса ѝ бе затъкнат пистолет както при бандитите. От своето място погледна тържествуващо Лев, явно доволна, че го е изненадала с появата си. А той успя да промълви само една дума, нейното име:
— Анисия?
Тя се усмихна. Гласът ѝ бе дрезгав и плътен, вече не мелодичен както по времето, когато пееше в църковния хор на своя мъж.
— Това име не означава вече нищо за мен. Моите хора ме наричат Фраерша2.
Тя скочи от парапета близо до Лев. Застана до него и се вгледа в лицето му.
— Максим…
Обърна се към него с името, с което го познаваше тогава.
— Отговори ми на един въпрос, само не ме лъжи. Често ли си спомняше за мен? Всеки ден?
— Честно, не.
— Поне веднъж в седмицата?
— Не.
— Веднъж в месеца?
— Не знам…
Фраершата го остави да замълчи смутено, преди да отбележи:
— А аз мога да ти гарантирам, че твоите жертви си мислят за теб всеки ден, сутрин и вечер. Те помнят твоята миризма и звука на твоя глас — помнят те толкова ясно, както аз те виждам сега.
Фраершата повдигна дясната си ръка.
— Ти докосна тази ръка, когато ми предложи да напусна съпруга си. Нали така беше казал? Да го оставя да гние в ГУЛАГ, докато аз се търкалям в леглото с теб.
— Бях млад.
— Да, беше млад. Много млад и въпреки това имаше власт над мен и моя съпруг. Ти беше влюбен, макар да бе още хлапак. Мислеше, че постъпваш благородно, като се опитваше да ме спасиш.
Тя хиляди пъти беше премисляла този разговор и всяка дума бе изпълнена с омразата, трупана седем години.
— Но на мен ми провървя. Ако страхът бе надделял, ако бях трепнала, щях да стана като твоята жена, съпруга на офицер от МГБ, съучастничка в твоите престъпления, споделяща вината заедно с теб.
— Имаш достатъчно причини да ме мразиш.
— Много повече, отколкото си представяш.
— Но Раиса, Зоя и Елена нямат нищо общо с моите грешки.
— Искаш да кажеш, че са невинни? Кога това е имало някакво значение за такива като теб? Колко невинни хора си арестувал?
— И ти искаш да убиеш всички, които са ти причинили зло?
— Не съм убила Сурен. Нито твоя наставник Николай.
— Неговите дъщери са мъртви.
Фраершата поклати глава.
— Максим, аз нямам сърце. Не ми останаха и сълзи. Николай беше слаб и славолюбив. Трябваше да се досетя, че ще умре по най-жалък начин. Въпреки това смъртта му се оказа много по-полезна, отколкото ако се беше обесил — сигналът към държавата беше по-силен.
Лев се замисли дали не се е случило с нея същото, каквото и с черквата „Света София“, която бе разрушена и на нейно място се появи дълбока, пълна с мръсна вода, яма. Моралните ѝ устои бяха разрушени и на тяхно място се бе образувала тъмна бездна.
Фраершата попита:
— Предполагам, че си направил връзка между Сурен, човека от печатницата, Николай, патриарха и самия себе си? Ти познаваше Николай, той беше твой началник. А патриархът ти помогна да проникнеш в нашата черква.
— Сурен също е работил в МГБ, но не го познавах лично.
— Той беше в охраната, когато ме разпитваха. Помня как стоеше на пръсти и надничаше в килията. Помня главата му, любопитните му очи, с които ме наблюдаваше, сякаш гледаше кино.
2
Криминален затворнически жаргон за човек, който няма отношение към престъпния свят, потенциална жертва. — Б.пр.