Тя се притисна до него и прошепна:
— След седем години е мой ред да ти направя предложение. Лазар е все още в Колима и работи в една златна мина. Отказват да го освободят. Той е свещеник. А свещениците отново са в немилост, защото няма война и държавата няма нужда от тях да мобилизират хората. Казали му, че трябва да изтърпи целия срок на присъдата — двайсет и пет години. Искам да го измъкнеш оттам. Искам да поправиш това зло, което си причинил.
— Нямам такава власт.
— Но имаш връзки.
— Вие убихте патриарха. Обвиняват ви и за убийството на двама агенти — Николай и Москвин. Никога няма да преговарят с вас. Никога няма да освободят Лазар.
— Тогава ще трябва да намериш други начини да го измъкнеш.
— Моля те, ако ме беше потърсила преди една седмица, може би това щеше да е възможно. Но след всичко, което направихте, вече е изключено. Чуй ме. Бих направил всичко, за да спася Зоя. Но не мога да освободя Лазар.
Тя се наведе към него и прошепна:
— Помни, че аз мога да те докосвам, но не и ти мене.
След това предупреждение го целуна по бузата. Най-напред нежно докосна кожата му, но после зъбите ѝ се забиха дълбоко, докато не засмука кръв. Болката беше непоносима. Лев искаше да я отблъсне, но знаеше, че докосне ли я, ще бъде убит. Не можеше да стори нищо друго, освен да изтърпи. Накрая тя разтвори уста и отстъпи назад, любувайки се на белега от ухапването.
— Максим, вече имаш първата си татуировка.
След което, с все още окървавени устни, заяви:
— Освободи съпруга ми или ще убия дъщеря ти.
Три седмици по-късно
Западната част на Тихия океан
Териториални води на СССР
Охотско море
Затворнически кораб „Стария болшевик“
7 април 1956 г.
Застанал на палубата, офицерът Генрих Дувакин захапа със зъби грубите си ръкавици, за да ги свали. Пръстите му бяха премръзнали и едва се движеха. Той духна върху тях и разтри ръцете си, за да възстанови кръвообращението. Изложено на хапещия вятър, лицето му се беше вкочанило, а устните му посинели. Дори косъмчетата в носа му замръзваха и когато си бъркаше в носа, те се чупеха като миниатюрни ледени висулки. Впрочем можеше да понесе подобни дребни неудобства, защото шапката му чудотворно го пазеше от студа — тя беше подплатена с еленова кожа и ушита от някого, който знаеше, че животът на човека, който ще носи шапката, зависи от качеството на неговата работа. Три дълги ивици пазеха ушите и врата. Завързани под брадата, те му придаваха вид на загърнато в студа дете, а меките му момчешки черти само подсилваха това впечатление. Свирепият солен вятър не бе успял да напука гладката му кожа, а пухкавите му бузи не бяха засегнати от недоспиването и лошата храна. Макар да беше двайсет и седем годишен, често го взимаха за по-млад и това впечатление за физическа незрялост не беше в негова полза. От него се очакваше да има заплашителен и свиреп вид, но заради неговата мечтателност той не изглеждаше твърде подходящ за пазач на борда на печално известния затворнически кораб като „Стария болшевик“.
Приблизително с размерите на средна баржа, „Стария болшевик“ си оставаше работно магаре. Бивш холандски кораб, кръстосвал океаните, той е бил закупен през 30-те години от съветските органи на Държавна сигурност, прекръстен и приспособен за техни цели. Предназначен първоначално за внос на колониални стоки — слонова кост, пикантни подправки и екзотични плодове — сега той превозваше хора до най-смъртоносните трудови лагери на системата на ГУЛАГ. Близо до носа му се издигаше четириетажна надстройка, в която се намираха каютите на пазачите и екипажа. Най-високо беше мостикът, откъдето капитанът и екипажът управляваха кораба — малък, задружен колектив, който странеше от пазачите и не се интересуваше какво превозва корабът.
Капитанът отвори вратата, излезе на мостика и огледа пътеката разпенена вода, която оставаше зад кораба. Помаха на Генрих, кимна му и извика:
— Всичко е чисто!
Бяха преминали през пролива Лаперуз, единственото място, където се приближаваха до японските острови и рискуваха да срещнат чужди съдове. Бяха взети всички мерки корабът да изглежда цивилен. Тежките картечници на палубата бяха демонтирани, а униформите криеха под дълги палта. Генрих се чудеше защо толкова старателно крият истинското предназначение на кораба от очите на японските рибари. Нима те нямат подобни кораби с подобни екипажи?
Генрих сглоби отново картечницата и я насочи към стоманения капак на люка. В трюма, наблъскани като сардели, лежаха на нарове петстотин души — първият превоз осъдени от транзитния лагер в залива Находка на южния бряг на Тихия океан до най-северната му точка — Колима. Двете пристанища се намираха на една брегова линия, но разстоянието между тях беше огромно. До Колима не можеше да се стигне по суша — мястото беше достъпно само със самолет или кораб. Северното пристанище Магадан служеше за входна врата към цяла мрежа от трудови лагери, плъзнали от Колимското шосе към планините, горите и мините.