Петстотин затворници беше най-малката група, която Генрих трябваше да надзирава. През тази част на годината по Сталиново време корабът превозваше четири пъти повече затворници, за да не се задръстват транзитните лагери, и без това препълнени през зимата, когато влаковете продължаваха да пристигат натоварени, а корабите спираха. Навигацията в Охотско море започваше след като се стопят ледовете. А през октомври то замръзваше отново. Ненавременното плаване можеше да завърши сред ледовете. Генрих беше слушал за кораби, тръгнали прекалено късно през зимата или прекалено рано през пролетта. Ако нямаха възможност да се върнат обратно или да достигнат целта си, пазачите се спасяваха по леда, влачейки шейни с консерви и сухари, а затворниците изоставяха в трюмовете да умират от глад или от студ — което настъпи първо.
Но сега затворниците нямаше да бъдат изоставени да умрат от глад или студ. Вече не ги разстрелваха и не изхвърляха телата им зад борда. Генрих не беше чел секретния доклад на Хрушчов, който заклеймяваше Сталин и жестокостите на ГУЛАГ. Беше прекалено изплашен. Носеха се слухове, че докладът има за цел да разкрие контрареволюционерите: хората да пренебрегнат предпазливостта, да се издадат, да започнат да критикуват и по-лесно да ги арестуват. Генрих не вярваше в това — промените изглеждаха истински. Отдавна установената практика на безнаказана жестокост и равнодушие към отговорността беше заменена с някакво объркано съчувствие. В транзитните лагери присъдите на затворниците бяха спешно преразгледани. Хиляди осъдени на лагери в Колима бяха освободени също така внезапно, както преди внезапно бяха арестувани. Тези освободени хора — повечето жени, получили свободата си след амнистията от 1953 година — седяха на брега, гледаха морето и стискаха в ръцете си половинкилограмовото парче ръжен хляб — порция, която бяха получили при освобождаването и която трябваше да им стигне, докато се доберат до дома. За мнозина от тях този дом бе на хиляди километри. Без лични вещи, без пари, само с дрипите на гърба и порцията хляб, те гледаха морето и се опитваха да осъзнаят, че могат да станат и да си тръгнат и никой няма да ги застреля. Генрих ги гонеше от брега, сякаш бяха досадни птици, и ги караше да си тръгнат, но нямаше представа как ще го направят.
През последните седмици началниците бяха изпаднали в паника дали няма да ги изправят пред трибунал. В старанието си да покажат колко много са се променили, те пренаписаха правилата на затворниците, отправяйки отчаяни сигнали в Москва, че се съобразяват с новите изисквания за справедливост. Генрих се държеше предпазливо, не задаваше въпроси, правеше каквото му наредят и не изразяваше никакво мнение. Ако му кажеха да бъде строг със затворниците, щеше да бъде строг. Ако поискаха да бъде мил и учтив, щеше бъде такъв. С това детско лице му се удаваше по-лесно да бъде мил, отколкото жесток.
След като години наред „Стария болшевик“ бе превозвал хиляди политически затворници, осъдени по член 58, мъже и жени, изказали бунтарски мисли или попаднали на погрешно място в погрешно време, или другарували с погрешни хора, сега трябваше да превози особен товар: най-буйните и опасни престъпници, хора, за които всички бяха съгласни, че не заслужават освобождение.
В тъмния трюм на кораба, сред вонящите тела на петстотин убийци, насилници и крадци, Лев лежеше по гръб на тесния клатушкащ се нар, опрял рамо на корпуса. Отвън се ширеше безкрайното море, огромна бездна ледена вода, от която го делеше само една метална стена, не по-дебела от нокътя на палеца му.
Същия ден
Въздухът беше застоял и зловонен, нагрят допълнително от парните машини, разположени в съседното помещение. Затворниците нямаха достъп до него, но топлината проникваше през дървената стена, добавена допълнително в кораба. В началото на пътуването, когато студът беше пронизващ, затворниците се бореха за наровете, разположени близо до машините. Но след няколко дни температурите се покачиха и същите затворници започнаха да се бият за най-отдалечените места. Товарният трюм под палубата бе разделен от тесни коридори между редиците високи дървени нарове и приличаше на мравуняк, натъпкан със затворници. Лев си беше извоювал горен нар, за който трябваше да се бори, за да е над болните, заели долните места, и по-далече от миризливите локви, плискащи се на пода. Най-слабите затворници се намираха на най-долните нарове, сякаш пресяти през някакъв филтър в съответствие с Дарвиновата теория. Фенерите, които в първите дни излъчваха слаба, мъждива светлина — като звезди, едва просветващи в градската мъгла — сега бяха угаснали поради липса на газ и беше толкова тъмно, че Лев не можеше да види ръката си дори когато се почесваше по лицето.