За щастие началникът на Лев Фрол Панин беше амбициозен човек. Макар че КГБ и милицията организираха невиждани дотогава хайки в Москва, те не успяха да открият и следа от Фраершата и нейната банда. Призивът за залавянето им завърши с провал. Естествено, пресата не съобщаваше за тези събития, предпочитайки да тръби за поредните успехи на народното стопанство, сякаш статистиката можеше да заглуши слуховете, разпространявани в столицата. Висшите чиновници спешно извеждаха семействата си от града. Вълна от молби за отпуски заля учрежденията. Положението ставаше неуправляемо. Мечтаещ да завоюва славата на един от тези, които са заловили Фраершата, да надене мантията на героичен борец с чудовището, Панин виждаше в Лазар подходяща примамка. Щом не можеха да го освободят по нормален път, без да признаят, че властта се е поддала на изнудване, единственият начин бе да го измъкнат нелегално навън. Панин беше намекнал, че планът му е получил мълчаливо одобрение от най-високо място.
Лазар излежаваше присъдата си в лагер №57 на Колима. Бягството оттам се смяташе за невъзможно. Във всеки случай досега никой не бе успял. В повечето лагери на ГУЛАГ за сигурността им се разчиташе главно на тяхното местоположение — никой не можеше да оцелее извън оградата. Шансовете да се прекосят пеша огромните разстояния бяха нищожни. Ако Лазар изчезне, ще го сметнат за мъртъв. С помощта на Панин няма да е трудно да се проникне в лагера, като се изработят фалшиви документи и се включи Лев като затворник в поредната група престъпници. Излизането оттам обаче няма да е толкова лесно.
Силен удар разтърси корпуса и носът му се отклони встрани. Лев рязко се изправи на нара. Бяха се ударили в ледена скала.
Същия ден
Генрих се втурна напред и надникна зад борда. Край кораба бавно преминаваше огромен леден блок, който над повърхността не беше по-голям от една кола, но основната му част тъмнееше под водата като огромна синя сянка. Корабът не изглеждаше повреден. От трюма не се чуваха викове на затворниците, явно там не влизаше вода. Той се изпоти под еленовата кожа, но даде знак на капитана, че опасността е отминала.
При първите пътувания през годината често се сблъскваха с ледени късове и тогава старият корпус издаваше зловещи звуци. В миналото тези сблъсъци ужасяваха Генрих. „Стария болшевик“ беше наистина много стар, негоден за търговски транспорт, подходящ единствено за превозване на затворници. Той едва си проправяше път и по чиста вода, да не говорим, че не би могъл да се провира сред ледените късове. Първоначално построен за скорост единайсет възела, корабът рядко вдигаше повече от осем, пухтейки като изтощен кон. С годините димът, който излизаше от единствения му комин, разположен по-назад към кърмата, ставаше все по-черен, коритото се движеше все по-бавно и скърцането ставаше все по-шумно. Въпреки влошаващото се състояние на кораба Генрих постепенно бе загубил страх от морето. Можеше да спи по време на буря и успяваше да се храни дори когато чиниите и приборите му се плъзгаха във всички посоки по масата. Не че беше станал по-смел. Друг, много по-силен страх го бе обзел — страхът от останалите надзиратели.
Още при първото си пътуване бе допуснал една грешка, която никога не успя да поправи и която неговите колеги не можеха да му простят. По Сталиново време пазачите често се сдушваха с „урките“ — професионални престъпници, за прехвърлянето на една или две жени затворнички в мъжкото отделение. Понякога ги подлъгваха с обещания да ги нахранят, понякога ги напиваха. А понякога ги мъкнеха насила въпреки съпротивата и виковете им. Всичко зависеше от предпочитанията на „урките“, мнозина от които изпитваха по-голямо удоволствие от боя, отколкото от секса. За подобни сделки „урките“ заплащаха с доноси за политическите затворници, осъдени за престъпления против държавата. Информацията за подслушани разговори можеше да се превърне в безценни писмени рапорти, когато корабът стигнеше до сушата. Като малка допълнителна награда надзирателите се изреждаха последни върху изпадналите в безсъзнание жени, получавайки облага, стара колкото самия ГУЛАГ. Генрих учтиво бе отказал да се присъедини към забавлението. Нямаше намерение да докладва и дори не бе изразил неодобрение. Просто се бе усмихнал и бе казал: