Това не е за мен.
После съжаляваше горчиво за думите си. От този момент беше напълно изолиран. Първоначално се надяваше, че това ще трае само една седмица. Но то продължи седем години. Понякога, чувствайки се на борда на кораба като в капан насред океана, той направо полудяваше от самота. Надзирателите невинаги участваха в тези оргии, но всеки от тях от време на време го беше правил. На него обаче така и не му предложиха възможност да поправи грешката си. Първоначалната обида беше останала, защото той не се беше измъкнал с някакъв израз като „не съм на кеф“, а бе изразил ясно неодобрение. Понякога, докато се разхождаше по палубата, отчаяно съжалявайки, че няма с кого да размени две думи, той виждаше как останалите пазачи се събират недалеч от него. В тъмнината проблясваха червените светлинки на цигарите им, които му изглеждаха като пълни с омраза очи.
Беше престанал да се страхува, че морето може да погълне кораба или ледовете да го разпорят. Сега се боеше, че някоя нощ ще се събуди със завързани ръце и крака и надзирателите ще го повлекат като ония крещящи и съпротивляващи се жени и ще го изхвърлят зад борда в черния леден океан, където ще се задържи над водата една-две минути, докато светлините на кораба бавно се отдалечават.
За първи път от седем години сега тези страхове го бяха напуснали. Цялата охрана на кораба беше сменена. Може би това имаше нещо общо с реформите, започнати в лагерите. Генрих не знаеше. А пък и нямаше особено значение, защото всички си бяха отишли, освен него. А той остана на борда и за първи път това неравноправие го устройваше. Озова се сред нова група надзиратели, където никой не го мразеше и изобщо не го познаваха. Отново беше чужд и непознат. Чувстваше се прекрасно в тази анонимност, сякаш се беше излекувал от смъртоносна болест. Получил възможността да започне отначало, твърдо бе решил на всяка цена да стане част от колектива.
Обърна се и видя, че един от новите надзиратели пуши на другия край на палубата, загледан в здрачаващия се хоризонт. Сигурно шумът и сблъсъкът с ледения блок го бяха накарали да се качи на палубата. Висок, едър мъж на около четирийсет години, той имаше осанката на лидер. Казваше се Яков Месинг и се оказа крайно неразговорчив. Не говореше нищо за себе си и Генрих нямаше представа дали ще остане на кораба, или пътува само до следващия лагер. Строг със затворниците, въздържан спрямо останалите надзиратели, отличен картоиграч и физически много силен, той без съмнение щеше да стане център на новата група на кораба.
Генрих прекоси палубата, кимна на Яков и посочи пакета цигари.
— Може ли?
Яков му подаде пакета и запалката. Притеснен, Генрих взе една цигара, запали я и смукна дълбоко. Димът раздразни гърлото му. Той рядко пушеше и сега се преструваше, че това му доставя удоволствие, което споделя със събеседника си. Това беше важно, ако искаше да направи добро впечатление. За жалост просто не знаеше какво да каже. Яков допушваше цигарата си и щеше да се прибере вътре. Едва ли щеше да му се отдаде отново подобен случай да остане с него насаме, затова трябваше да подхване разговор.
— Това плаване е спокойно.
Яков не отговори.
Генрих изтърси пепелта зад борда и продължи:
— За първи път ли ти е? Имам предвид на кораба. Знам, че на този кораб си за първи път, но може би си бил на други… Като този…
Яков отговори с въпрос:
— А ти откога си на този кораб?
Генрих се усмихна, доволен, че разговорът потръгна.
— От седем години. През това време много неща се промениха, не знам за добро ли… Тези рейсове по-рано бяха такива…
— Какви?
— Ами… различни… весели… Сещаш се какво имам предвид.
Генрих се усмихна, за да подчертае пикантната страна. Яков остана равнодушен.
— Не. Какво имаш предвид?
Генрих трябваше да обясни. Понижи глас и шепнешком се опита да увлече Яков със своя заговорнически тон:
— Обикновено на всеки два-три дни надзирателите…
— А ти не си ли надзирател?
Опасна грешка. Беше намекнал, че се е държал настрани, и сега го питаха точно за това. Опита се да обясни:
— Искам да кажа ние.
Подчертавайки думата „ние“, той продължи:
— Говорим с „урките“, за да разберем дали са готови да ни предложат списък на някои политически, които са говорили глупости. Предлагаме им срещу това алкохол, цигари… жени.
— Жени ли?
— Не си ли чувал лафа „да се качиш на влака“?
— Напомни ми.
— Редицата мъже, които се изреждат върху затворничките. Аз винаги бях, тъй да се каже, в последния вагон. Всеки по реда си.