Изсмя се.
— Последен е все пак по-добре, отколкото никакъв.
Замълча, загледан в морето, сложил ръце на кръста.
Много му се искаше да види реакцията на Яков. Повтори нервно:
— По-добре, отколкото никакъв.
Примижал в угасващия сумрак, Тимур Нестеров се вглеждаше в лицето на младия мъж, който се хвалеше, че е участвал в изнасилвания. Много му се искаше да го потупат по гърба, да го поздравят и да му кажат, че това наистина са били славни времена. Тимур се намираше тук под прикритието на надзирателя Яков Месинг и неговото инкогнито зависеше от умението му да остава незабележим. Не биваше да се откроява. Не беше тук, за да съди този човек или да отмъсти за онези жени. Въпреки това му бе трудно да отбегне мисълта, че собствената му жена би могла да попадне сред осъдените на кораба. В миналото едва не бяха я арестували. Тя беше красива и би могла да стане жертва на желанието на този младеж…
Тимур хвърли цигарата си в морето и се упъти към каютата. Вече почти беше стигнал до вратата, когато младежът се провикна след него:
— Благодаря за цигарата!
Тимур се спря, изненадан от това странно съчетание от учтивост и лекомислена жестокост. В неговите очи Генрих беше по-скоро дете, отколкото мъж. И тъкмо като дете се опитваше да впечатли възрастните. Посочи небето:
— Задава се буря.
Нощта се спускаше бързо и светкавиците в далечината очертаваха черни облаци, приели формата на огромен юмрук.
Същия ден
Лежейки по гръб в мрака на трюма, Лев се заслуша в силното трополене на дъжда по палубата. Корабът започна да се надига и накланя от единия борд на другия. Той си представи кораба като къс и дебел стоманен палец, устойчив и бавен. Опита се да предвиди как ще се държи по време на бурята. Единствената му част над палубата освен комина беше надстройката, където се намираха каютите на екипажа и охраната. Лев се успокояваше с мисълта, че корабът поради възрастта си е преживял много бури.
Нарът му се разтресе, когато една вълна се удари в борда и заля палубата — гъргорещ звук, от който му се стори, че палубата за миг се е скрила под водата. Лев седна на нара. Бурята се усилваше. Когато корабът се разтресе от поредния удар, се наложи да се хване за дъските, за да не падне долу. Затворниците се разкрещяха, изхвърлени от наровете, и виковете им отекваха наоколо в мрака. Сега положението му на най-високото място се оказа неизгодно. Дървената рамка беше нестабилна, имаше опасност наровете да се срутят и хората да изпопадат на пода. Лев тъкмо се готвеше да изпълзи надолу, когато една ръка докосна лицето му.
От воя на вятъра и грохота на вълните не беше чул как някой се беше промъкнал до него. Дъхът му беше отровен и гласът дрезгав.
— Кой си ти?
Звучеше властно като главатар на банда. Лев беше сигурен, че не е дошъл сам, хората му сигурно са наблизо, по другите нарове, отстрани и отдолу.
— Казвам се…
Мъжът го прекъсна.
— Не ме интересува името ти. Искам да знам кой си. Защо си с нас? Ти не си от нашите. Не си като мен. Помислих си дали не си политически. Но правиш лицеви опори. Видях, че се упражняваш, и разбрах, че не си политически. Те са се сврели в ъгъла и плачат като деца, че никога няма да видят близките си. Ти си друг. Нервирам се, когато не мога да разбера какво му е на човека на душата. Не ме интересува дали си убиец или крадец. Не ми пука дори да пееш химни и молитви. Просто искам да знам. Затова отново те питам, кой си ти?
На мъжа очевидно му беше все едно, че бурята подхвърля кораба като играчка. Наровете се люлееха и не падаха само защото се крепяха от теглото на хората. Затворниците скачаха долу и се препъваха един в друг. Лев се опита да вразуми събеседника си:
— Да поговорим, след като мине бурята.
— Защо? Искаш да направиш нещо?
— Искам да сляза от този нар.
— Усещаш ли това?
Върхът на един нож беше опрян в корема на Лев.
Внезапно корабът се вдигна нагоре, толкова неочаквано, сякаш ръката на някакво морско божество го загреба и го издигна от океана към небето. Движението нагоре спря също така внезапно, водната ръка се превърна в пяна и „Стария болшевик“ рухна надолу.
Носът се заби във вълната и сякаш мощна експлозия разтресе кораба. Наровете се разпаднаха едновременно и се сринаха на дъното на трюма. За миг Лев увисна и пропадна в мрака, без да знае какво има под него. Успя инстинктивно да се обърне по корем във въздуха и да протегне ръце пред себе си. Чу се звук на строшени кости. Без да знае дали е пострадал и дали костите му са здрави, остана да лежи зашеметен и без дъх. Не чувстваше болка. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е паднал върху гърдите на друг затворник. Звукът беше от неговите счупени ребра. Лев потърси пулс, но откри само парче счупено дърво да стърчи от гърлото му.