Лазар сложи ръка на рамото на Максим.
— Най-добре ще бъде да се върнеш в Духовната семинария и да ни издадеш. Тъй като нас все едно ще ни арестуват, това ще ти помогне да се дистанцираш от нас. Максим, ти си още млад. Никой няма да си помисли нещо лошо за теб, ако си тръгнеш.
В устата на Лазар това предложение прозвуча с определена тежест. Той смяташе, че подобно прагматично поведение е под достойнството му и подхожда на други, по-слаби хора. В него прозираше моралното му превъзходство. Вместо да предложи на Максим изход, той го вкарваше в капан. Анисия не издържа и се намеси, опитвайки се да говори дружелюбно.
— Максим, трябва да си отидеш.
Той отвърна рязко:
— Оставам!
Оскърбен от нейния смях, проявяваше упорство и не криеше своето раздразнение. Влагайки заради Лазар скрит смисъл в думите си, Анисия каза:
— Моля те, Максим. Забрави всичко, което се случи. Няма да постигнеш нищо, ако останеш.
Максим поклати глава.
— Решил съм вече.
Анисия забеляза, че Лазар се усмихва. Нямаше съмнение, че мъжът ѝ харесва Максим. Беше го взел под крилото си, без да забележи ухажванията на неговото протеже, и се интересуваше само от пропуските в неговите познания за Свещеното писание и философията. Беше доволен от решението на Максим да остане, вярвайки, че то има нещо общо с него.
Анисия се приближи до Лазар.
— Ние не можем да му позволим да рискува живота си.
— Не можем и да го принудим да си тръгне.
— Лазар, но това не е неговата борба.
Но даже не и нейната.
— Той сам реши да се включи в нея. Уважавам този избор. Ти също трябва да го уважиш.
— Това е безумие.
Като превръщаше Максим в мъченик по свой образец, нейният съпруг искаше да я унизи, а него да осъди. Той възкликна:
— Достатъчно! Нямаме време. Ти искаш той да е в безопасност, аз също. Но щом Максим е решил да остане, така да бъде.
Лазар се втурна към каменния олтар и побърза да прибере всичко от него. Всички негови енориаши бяха в опасност. За жена си и за Максим не можеше да направи нищо — те бяха твърде тясно свързани с него. Но паството му, хората, които му се бяха доверили и споделяха неговите страхове — техните имена трябваше да запази в тайна.
След като опразни олтара, Лазар хвана единия ъгъл.
— Бутайте!
Без да се замисля, Максим покорно започна да бута олтара, пъшкайки под тежестта му. Грубата каменна основа проскърца върху каменния под и под нея се разкри дупка, тайно скривалище, направено преди двайсетина години, по време на яростните атаки срещу църквата. Плочите бяха свалени, разкривайки старателно изкопано скривалище в земята, укрепено с дъски. Дупката беше метър на два и в нея лежеше стоманен сандък. Лазар хвана единия край, Максим — другия, и двамата изтеглиха сандъка на пода.
Анисия повдигна капака. Максим се наведе до нея и не можа да скрие учудването си.
— Музика?
Сандъкът беше пълен с ръкописно изписани ноти. Лазар обясни:
— Композиторът посещаваше службите ни — млад човек, малко по-възрастен от тебе, студент в Московската консерватория. Дойде една нощ уплашен и каза, че очаква да го арестуват. Страхувайки се, че творбите му ще бъдат унищожени, той ги повери на нас. Повечето от тях били заклеймени като антисъветски.
— Но защо?
— Не знам. Той също не знаеше защо. Нямаше към кого да се обърне, нито семейство, нито приятели. Затова дойде тук. Ние се съгласихме да скрием творбите на неговия живот. Наскоро след това той изчезна.
Максим погледна нотите.
— Тази музика… хубава ли е?
— Не съм чувал да е изпълнявана. Не смеехме да я покажем на никого, нито да поискаме да ни я изсвирят. Щяха да възникнат въпроси.
— И вие дори нямате представа как звучи?
— Не умея да чета ноти. Нито жена ми. Но, Максим, ти пропускаш най-важното. Обещанието ми да помогна не зависеше от качествата на неговите произведения.