Контролът върху трюма беше загубен. Не можеха да освободят машинното отделение или да спасят огнярите и механиците, които работеха там. Обаче все още оставаше възможността да затворят тези помещения и да блокират затворниците в тях. От машинното отделение имаше два, независими един от друг изхода. Тимур хукна към първия. Към втория се насочи друга група пазачи. Ако някой от изходите беше отворен и попаднеше в ръцете на затворниците, корабът беше обречен.
Завивайки надясно, после наляво, той се спусна по последните стъпала на трапа и достигна основата на пристройката. Право пред себе си видя първата врата в края на коридора. Тя не беше затворена и се люлееше, като се блъскаше в стоманените стени. Корабът рязко се наклони и Тимур се плъзна по колене напред. Тежката стоманена врата се разтвори и зад нея той видя тълпа затворници — трийсет-четирийсет души, които се катереха от машинното отделение нагоре. Видяха се едновременно. Вратата беше по средата между тях: втренчени едни в други и разделени от нея — границата между свободата и плена.
Затворниците се втурнаха напред. Тимур се хвърли към вратата и я достигна в мига, когато безброй ръце я натиснаха от другата страна, бутайки я обратно. Нямаше начин да ги задържи за дълго, краката му се плъзгаха назад. Още малко, и затворниците щяха да излязат на свобода. Той посегна към пистолета си.
Но в това време бурята наклони кораба на единия борд и отхвърли затворниците от вратата, а Тимур обратно го притисна към нея. Тя със скърцане се затвори. Той завъртя бързо заключващото колело и здраво застопори вратата. Ако бурята беше наклонила кораба на другата страна, той би се оказал на пода, стъпкан от затворниците, хукнали навън като побесняло стадо. Сега те блъскаха с юмруци по стоманената врата и сипеха проклятия срещу него. Но гласовете им едва се чуваха, а ударите бяха безполезни. Дебелата стоманена врата беше непреодолима.
Облекчението на Тимур трая кратко, защото откъм кърмата долетяха картечни изстрели. Затворниците, изглежда, бяха преодолели втората врата.
Залитайки, той се затича през изоставените помещения на екипажа. Когато зави зад ъгъла, видя двама залегнали офицери, които стреляха. Когато стигна до тях, извади пистолета си и се прицели в същата посока. Между тях и втората врата се търкаляха трупове. Няколко затворници бяха ранени и молеха за помощ. Вратата към трюмовете под палубата — единственият изход за затворниците — беше подпряна с дървен клин, който стърчеше отвътре и я държеше отворена. Дори Тимур да успееше да стигне до нея, нямаше как да я затвори. Надзирателите, обзети от паника, стреляха безразборно и куршумите им се удряха с искри в стоманената врата, отскачайки в опасни рикошети. Тимур им даде знак да спрат да стрелят.
Локвите по пода повтаряха бурните движения на морето и се плискаха от една страна към друга. Затворниците не се опитваха да се подадат и стояха на сигурно място зад вратата. Изглежда, сред шайката главорези не се намираха двайсетина, готови да жертват живота си и да завладеят коридора. Поне толкова щяха да загинат, преди да успеят да се справят с охранителите.
Тимур грабна една от картечниците и се прицели в стърчащия клин. Започна да стреля по него и го раздроби, като се движеше напред. Клинът се разпадна на трески и вратата вече можеше да се затвори, блокирайки последния изход. Тимур се хвърли напред, но преди да стигне до нея, още три клина подпряха вратата. Вече нямаше начин да я затвори. Останал без патрони, той беше принуден да отстъпи.
На края на коридора се появиха още четирима надзиратели и станаха общо седем — жалка сила, която трябваше да задържи петстотин души. След претърпените загуби затворниците не подновяваха атаките си. Щом сред тях никой не беше готов да се жертва, нямаше начин да напреднат. Вероятно търсеха други пътища. Един от офицерите прошепна:
— Целим се в отвора на вратата! Те нямат оръжие! Клиновете ще изпаднат и ще я затворим.
Трима офицери кимнаха и се втурнаха напред.
Още не бяха направили и няколко крачки, когато вратата рязко се отвори. Обзети от паника, надзирателите откриха огън, но беше безполезно. Затворниците от предните редици се прикриваха с ранени членове на екипажа като с живи щитове — бутаха напред като стенобойни греди телата с обгорени лица, от които на парцали висеше кожа.