Офицерът, който беше най-близо, се опита да отстъпи, стреляйки, без да се цели в ранения. Но затворникът хвърли тялото на моряка върху него и го събори. Надзирателите насочиха огъня към краката на затворниците. Някои от тях паднаха, но бяха прекалено много и настъпваха твърде бързо. Колоната затворници продължаваше да напредва. След няколко минути щяха да превземат коридора, а после и целия кораб. Тимур щеше да бъде линчуван. Замрял на място, той дори не можеше да стреля. Нима могат шест изстрела да спрат петстотин души? Беше толкова безсмислено, колкото да стреля по морето.
В този момент му хрумна една спасителна мисъл. Той се затича към външната врата, която водеше към палубата. Отвори я широко към бушуващото море. Всички охранители носеха предпазни колани. Той закачи куката на въжето, което опасваше пристройката — това съоръжение нямаше да позволи човекът да бъде отнесен в морето.
Обърна се и видя, че живи са останали само двама надзиратели. Наоколо лежаха много убити затворници, но от люка прииждаха все нови и нови. Тимур извика към морето, сякаш го предизвикваше и призоваваше:
— Хайде, идвай!
Корабът хлътна надолу и увлече Тимур в дълбока пропаст. Връхлиташе го огромна водна планина, увенчана от бяла пяна, закриваща небето. Тя се вряза в борда на кораба и заля коридора. Тимур бе повлечен и отхвърлен назад. Наоколо имаше само вода, студена като лед. Студът го парализира и той, напълно безпомощен, не можеше нито да мисли, нито да се движи, докато водата го влачеше надолу по коридора.
Куката на предпазния колан обаче го задържа. Вълната се разби над кораба, който реагира, като се наклони на другата страна, и водата се оттегли толкова бързо, колкото беше придошла. Повален на пода, Тимур си пое въздух и се опита да види последствията от потопа. Тълпата затворници бе пометена на различни страни и отхвърлена назад. Някои лежаха покрай стените, но повечето бяха се изтъркаляла по трапа надолу в трюма. Преди да успеят да се съвземат, той откопча колана си и се втурна напред, мокър до кости, тъпчейки телата на затворниците и надзирателите, загинали в престрелката. Натисна с цялото си тяло вратата, затвори я и я заключи. Край, трюмът беше затворен.
Нямаше време за губене. Вратата към палубата оставаше широко отворена и нова водна планина всеки миг можеше да залее вътрешността на кораба и да го обърне. Тимур се устреми обратно, но една ръка го хвана. Един от затворниците го събори и го възседна, като насочи картечницата към главата му. Нямаше начин да не уцели. Затворникът дръпна спусъка, но дали патроните бяха свършили, или водата я беше повредила, но изстрел не последва.
Получил отсрочка, Тимур скочи и разби с юмрук носа на затворника, превъртя се над него и заби главата му в локвата вода. Корабът отново започна да се накланя, този път Тимур беше в неизгодно положение, защото водата се оттегли, спасявайки затворника, който можеше отново да си поеме дъх. Труповете се плъзнаха обратно по коридора към палубата заедно с Тимур и вкопчилия се в него ранен затворник само на метри от бушуващото море.
Когато заседнаха на вратата, Тимур се протегна и се хвана за предпазното въже, ритна затворника и го изблъска на палубата. Задаваше се нова вълна. Тимур се измести навътре и затвори вратата. През илюминатора видя очите на затворника, втренчени в него. Когато водата се оттегли, него вече го нямаше.
Същия ден
Застанал в подножието на трапа, Лев наблюдаваше как новоизбраният предводител на бунта блъскаше по стоманената врата, опитвайки се да я отвори. Те се озоваха в капан и пътят към мостика беше отрязан. Главатарят бе загубил мнозина от сподвижниците си, докато се опитваха да излязат на свобода. Излишно беше да се казва, че командваше от задната линия, без да се излага на куршумите. Нахлулата вода бе изхвърлила и него в трюма. Лев се огледа наоколо — стоеше във вода до глезените и тази водна маса се люшкаше от единия борд към другия, заплашвайки да обърне кораба. Не можеше да бъде изпомпана сега в разгара на бунта. Не можеше и дума да става за някакво сътрудничество. Ако нахлуе още малко вода, корабът ще се преобърне. Те ще потънат, заключени в мрака, без никакъв шанс да се измъкнат от прегръдките на стоманения си ковчег. Но смъртно опасното положение на кораба, изглежда, изобщо не интересуваше новия самозван водач. Той явно беше решил да победи или да загине.