— Ние не сме питомни като теб. Не сме учтиви като теб. Ако искаме нещо, си го взимаме.
Зоя се помъчи да запази смелото си изражение и отстъпи назад, докато той напредваше.
— Най-добре умеем да взимаме. А малките момичета трябва да се подчиняват. За теб може да е насилие, а аз го наричам упражнение.
Този човек искаше да я уплаши и подчини. Но няма да получи нищо.
— Ако ме пипнеш, ще те ритна. Ако ме събориш, ще ти издера очите. Ако ми счупиш пръстите, ще изпохапя лицето ти.
Мъжът силно се разсмя.
— Как ли ще го направиш, момиченце, ако преди това те просна в безсъзнание?
Зоя отстъпваше, но той следваше плътно всяка нейна крачка, докато накрая я притисна до дънера на едно дърво. Нямаше къде да отстъпва. С ръце зад гърба опипа дънера, търсейки нещо, с което да се защити. Отчупи един малък клон и опита върха му. Ще свърши работа. Погледна към момчето, което стоеше безучастно при камиона. Проследил погледа ѝ, мъжът се обърна също към момчето:
— Тя си въобразява, че ще се хвърлиш да я спасяваш.
Зоя замахна с клона, като заби заострения край в лицето му. Очакваше да бликне кръв, но клонът се счупи в ръката ѝ. Примигвайки от изненада, мъжът я погледна и като видя счупения клон, избухна в смях.
Зоя се втурна напред. Мъжът протегна ръце, но тя се изплъзна и побягна към камиона, усещайки зад гърба си горещото му дишане. Момчето сигурно щеше да я пресрещне, но то не се виждаше. Хвана вратата от страната на шофьора и се метна в кабината. Успя да я затвори в мига, когато мъжът се блъсна в нея. Заключи се с надеждата, че ключовете не са у него. Те висяха на таблото. Седнала на шофьорското място, завъртя ключа. Моторът се закашля и изрева.
Без да има ясна представа какво трябва да прави, тя хвана скоростния лост и го премести напред. Чу се стържене на метал и нищо друго. Мъжът в това време бе свалил ризата си, уви я около юмрука и удари страничното стъкло. Кабината се изпълни със ситни парчета стъкло. Зоя не достигаше педала на газта, свлече се от седалката, натисна го с крак и моторът отново изрева. Камионът тръгна, но мъжът отвори вратата и се пресегна през седалката. Тя се дръпна доколкото можа, но той я хвана за косата и я притегли към себе си. Зоя изкрещя и започна да драска ръката му.
И изведнъж, съвсем неочаквано, той я пусна.
Зоя падна на пода на кабината, свита на кълбо, като едва си поемаше дъх. Моторът се задави и камионът спря. Мъжът бе паднал от него, но вратата остана отворена. Тя се изправи предпазливо и надникна през седалката. Чу мъжа, който псуваше. Наведе се още малко и видя, че той лежи на земята.
Объркана, Зоя забеляза, че момчето стои наблизо и стиска в ръката си нож с окървавено острие. Мъжът притискаше с две ръце глезена си, от който бликаше кръв между пръстите му. Момчето я гледаше и мълчеше. Опитвайки се да се изправи, мъжът хвана момчето за крака, но то отстъпи встрани. Опита се отново да стане, но веднага падна и се претърколи по гръб. Сухожилията на глезена му бяха прерязани и кракът му висеше безпомощно. Лицето му беше болезнено сгърчено и той сипеше ужасни заплахи. Но явно не беше в състояние да ги изпълни, докато се търкаляше по земята — странна гледка — опасен и жалък в същото време.
Без да обръща внимание на мъжа, момчето нареди на Зоя:
— Излез от кабината.
Зоя скочи на земята, заобикаляйки ранения. Той се опитваше да превърже крака си с ризата. Момчето избърса острието на ножа и той изчезна в панталоните му. Държейки под око мъжа, Зоя промърмори:
— Благодаря.
Момчето се намръщи.
— Ако Фраершата ми беше заповядала да те убия, щях да го направя.
Тя помълча и го попита:
— Как се казваш?
Той се поколеба, като не знаеше дали да отговори, или не. Накрая изръмжа:
— Малкия.
Зоя повтори името му.
— Малкия.
Тя погледна към ранения, после към камиона. Беше го отместила от пътя. Мъжът удари с юмрук по земята и изкрещя:
— Като видят другите какво си направил, ще те убият.
Зоя погледна загрижено момчето.
— Наистина ли?
Малкия се замисли.
— Не е твоя работа. Връщаме се обратно. Ако се опиташ да избягаш, ще ти прережа гърлото. Даже ако ми пуснеш ръката само за да си бръкнеш в носа…
Доволна, че най-сетне е научила името на своя спасител, тя довърши вместо него:
— Ще ми прережеш гърлото?
Малкия наведе глава встрани и я погледна с подозрение — чудеше се дали му се подиграва. За да го успокои, Зоя се протегна и го хвана за ръката.
Тихоокеанският бряг
Колима
Пристанище Магадан
Затворнически кораб „Стария болшевик“