Същия ден
Стълбите и проходите към тях бяха единственото спасение от навлязлата в трюма вода, затворниците бяха накацали по тях, притиснати един до друг като врабчета на жица. Онези, на които не им беше провървяло, седяха върху изпочупените нарове — струпани дъски и греди образуваха някакъв дървен остров, заобиколен отвсякъде от плискаща се ледена вода, на чиято повърхност се поклащаха труповете на умрелите. Лев беше един от малкото късметлии, качили се високо над водата по железните стълби, водещи към надупчения люк, дупките в който бяха запушени с парцали.
След като водата спря да приижда през дупките, Лев бе принуден да се заеме с налягането на парата в пещта. Докато гърдите и лицето му пламтяха от горещината, краката му — до колене във водата — изтръпваха от студ. Изтощен до крайност, едва държеше лопатата, но никой не му се притече на помощ. Останалите затворници седяха във влажната тъмнина като някакви пещерни хора, неподвижни и затъпели. Очакваше ги тежък труд до края на живота им — защо да добавят към него още един ден? Ако машината спре и корабът стане неуправляем, това засягаше пазачите. Те да си ринат въглищата. Хората не искаха да им помагат, за да ги откарат по-бързо до затвора. Лев не беше в състояние да им обясни колко опасно е да не правят нищо. Той знаеше, че ако пазачите слязат в трюма след потушения бунт, те ще стрелят безогледно.
Оставен сам, той продължи да хвърля въглища доколкото му стигаха силите. И едва когато прехвърли цялата купчина и лопатата се изплъзна от ръцете му, един друг мъж изплува от мрака, за да го замести. Лев промърмори някакви едва чути благодарности и се изкачи по стълбата — затворниците му направиха път, за да се тръшне безсилно на горното стъпало. Заспа — ако това можеше да се нарече сън — треперейки с цялото си тяло, измъчван от жажда и глад.
Лев отвори очи. По палубата се движеха хора и той чуваше стъпките им над главата си. Корабът бе спрял. Опита се да се раздвижи, но цялото му тяло беше схванато, беше спал в някаква ембрионална поза и сега не можеше да помръдне. Разкърши пръстите си, шията и ставите му изпукаха. Отвори се капакът на люка. Лев погледна нагоре, болезнено примижал от ярката светлина. Небето блестеше като разтопен метал. Когато очите му свикнаха със светлината, той разбра, че то всъщност е мъгляво сиво.
Надзирателите ги заобиколиха с насочени надолу автомати. Един от тях извика на затворниците:
— Без номера! Само да опитате да направите нещо, ще потопим кораба заедно с вас. Ще ви издавим всичките.
Затворниците едва се движеха, камо ли да окажат съпротива. Не получиха никаква благодарност, че бяха поддържали машините, никаква признателност, че бяха спасили кораба — посрещнаха ги насочени срещу тях дула на оръжия. Отгоре се чу един друг глас:
— Всички на палубата! Бързо!
Лев позна Тимур и се оживи. Той се изправи бавно и като някаква кукла на конци успя да се изкачи по стълбите до палубата.
Пострадалият кораб се беше наклонил на една страна. Картечницата бе изчезнала и от нея бяха останали само разкривени железа на лафета. Трудно беше човек да си представи, че морето, толкова спокойно и гладко, е могло да бъде толкова свирепо. Лев размени кратък поглед с Тимур и забеляза тъмните кръгове под очите му. Значи и за него бурята се бе оказала сериозно изпитание. По-късно щяха да споделят преживяното.
Лев мина покрай него, стигна до края на палубата и облегнат на парапета, започна да разглежда пристанището Магадан. Това беше вратата към най-отдалечената и сурова част на страната, с която беше тясно свързан, но всъщност не познаваше. Никога не беше идвал тук, но беше изпращал в тези места стотици мъже и жени. Той не ги разпределяше по различните лагери, това не влизаше в задълженията му, но неизбежно те са пристигали с кораби, подобни на този, преди да се строят в колона по един, за да минат по познатата процедура.
Имайки предвид лошата слава на региона, той очакваше да види нещо зловещо наоколо. Но пристанището, построено преди двайсетина години, беше малко и тихо. Между отделните бетонни административни сгради се виждаха многобройни дървени бараки, повечето окичени с лозунги и плакати, в цветен контраст със заобикалящата ги сивота. В далечината отвъд пристанището, в гънките на заснежените хълмове, се простираше обширната мрежа на ГУЛАГ. Близо до брега възвишенията бяха по-ниски, а по-навътре ставаха все по-стръмни и заоблените им върхове се сливаха с облаците. Спокойна и наред с това застрашителна, тази земя не търпеше слабост, тя изчистваше човешките пороци от своите сковани от арктически студове склонове.