Лев слезе на кея, където бяха приютени малки рибарски лодки, което говореше, че тук освен затворнически съществува и друг живот. Местните хора — чукчите, обитавали тези земи дълго преди тук да се появят лагерите, носеха кошници с моржови зъби и първия улов на треска през сезона. Те хвърлиха към Лев бегъл недружелюбен поглед, сякаш лагерниците бяха виновни, че страната им е превърната в затворническа империя. Охранителите се бяха разположили по дължината на кея и контролираха строяването на новопристигналите. Върху униформите си носеха дебели кожуси местно производство и така комбинираха постиженията на местните занаятчии с масово произвежданите стандартни униформи.
Зад гърбовете на охранителите се бяха струпали освободените затворници, очакващи отдавна отлаганото пътуване към дома. Някои бяха изтърпели наказанието си, други бяха амнистирани. Отново бяха свободни хора, което не личеше от външния им вид — от отпуснатите рамене и дълбоко хлътналите очи. Лев се вгледа в лицата им и потърси някакви признаци на тържество, някакво злорадо, но напълно разбираемо удовлетворение от гледката на тези, които се отправяха към лагерите, от които те бяха се освободили. Но вместо това той виждаше само липсващи пръсти, напукана кожа, рани и атрофирали мускули. Свободата може би ще съживи някои от тях, на други ще възвърне предишния им образ, но тя няма да спаси всички. Ето значи какво бе станало с мъжете и жените, които той бе изпратил тук.
От палубата Тимур наблюдаваше как отвеждат затворниците към складовете. Лев по нищо не се различаваше от останалите. Измислените им легенди бяха издържали проверката. Бяха пристигнали невредими въпреки бурята. Пътуването по море беше необходимо за тяхното прикритие. Те можеха да стигнат до Магадан и по въздуха, но това би им попречило да проникнат незабелязани в системата. Никога затворници не са били докарвани по въздуха. За щастие тайната няма да е нужна при връщането им. На летището в Магадан вече ги чакаше транспортен самолет. Ако всичко се развива според плана, след два дни той и Лев ще се върнат в Москва заедно с Лазар. Но плаването с кораба досега беше най-лесната част от мисията им.
Усети нечия ръка на рамото си. Тимур се обърна и видя пред себе си капитана на „Стария болшевик“ и един мъж, когото не познаваше — някакъв високопоставен чиновник, ако се съди по качеството на дрехите му. Учудващо за положението му, той беше изключително слаб, почти като затворниците — странна солидарност с хората, намиращи се в неговата власт, които надзирава. Тимур си помисли, че е болен. Той заговори, а капитанът кимаше раболепно още преди да е завършил изречението си.
— Казвам се Абел Презент, областен директор. Офицерът Генрих… — Той се обърна към капитана: — Как му беше името?
— Генрих Дувакин.
— Доложиха ми, че е загинал.
Тимур усети как сърцето му се сви при споменаването на името на човека, когото бе изоставил да умре на палубата.
— Да. Вълната го отнесе в морето.
— Генрих служеше на този кораб и сега на капитана са нужни нови охранители за обратния рейс. Вечно не ни достигат хора. Капитанът докладва, че вие добре сте се справили при опита за бунт. Той лично настоява вие да заместите Генрих.
Капитанът се усмихна, очаквайки Тимур да се зарадва на похвалата. Ала него го обзе паника.
— Не разбирам…
— Ще останете на борда на „Стария болшевик“ и ще се върнете с кораба обратно.
— Но аз имам заповед за лагер №57, където трябва да стана заместник-началник и да изпълня новите инструкции на Москва.
— Разбирам. Ще заемете своята длъжност в лагер №57, както е наредено. Ще ви отнеме седем дни до залива Находка, ако времето е благоприятно, и още толкова за обратно. Ще заемете поста си в най-лошия случай след две-три седмици.
— Настоявам да ми позволите да изпълня заповедта и да намерите друг човек вместо мен.
Нетърпението на Презент пролича по издутите му вени на слепоочията.
— Генрих е мъртъв. Капитанът иска вие да го заместите. Ще обясня на началството ви защо съм наредил така. Въпросът е приключен. Оставате на кораба.
Москва
Същия ден
Малкия стоеше редом с обвинителя си по прякор Злия, чието сухожилие бе прерязал. Глезенът на крадеца беше превързан, той беше бледен и го тресеше от загубата на кръв. Въпреки раната си настоя съдът, който решава споровете между членовете на бандата, да бъде свикан незабавно.
— Фраерша, какво става с нашите закони? Че никой крадец не бива да причинява вреда на друг? Като ме рани, той опозори теб. Той опозори всички нас.