Фраершата пристъпи напред. Тя бе взела решение.
Фраершата огледа лицата на своите хора, които напрегнато се взираха в нея, сякаш така можеха да повлияят на присъдата ѝ. В продължение на години беше завоювала тяхната лоялност, като щедро възнаграждаваше покорността и безмилостно наказваше неподчинението. Въпреки това всичко зависеше днес от една толкова незначителна неприятност. За бунт трябва да има причина, която да обедини всички. Популярен и ограничен, Злия беше олицетворение на бандит и те приемаха стремежите и желанията му като свои. Ако той е изправен пред съда, значи и те също. Колкото и незначително да беше това недоразумение, проблемите, които създаваше, съвсем не бяха прости. За тях имаше само един възможен изход — тя трябваше да разреши смъртта на Малкия.
Като ги слушаше как се позовават на закона на крадците като на нещо свещено, тя се учудваше колко къса е паметта им. Властта ѝ еднакво се основаваше както на нарушаването на общоприетите правила, така и на строгото им спазване. Те бяха мъже, предвождани от една жена, нещо безпрецедентно в историята на бандитския свят. За разлика от други водачи на банди Фраершата не се ръководеше от желанието да бъде независима от държавата. Тя жадуваше да отмъсти и на нея, и на онези, които ѝ служеха. Тя обясняваше това на своите хора по разбираем за тях начин — властта не беше нищо друго освен голяма, враждебна банда, с която водят борба не на живот, а на смърт. Дълбоко в себе си тя знаеше, че те са консервативни и биха предпочели да ги ръководи мъж. Биха предпочели да се занимават само с пари, секс и пиене. И жаждата ѝ за мъст приемаха като нещо присъщо на нейния пол — само защото тя беше по-умна от тях. Издържаше ги, защитаваше ги и те изцяло зависеха от нея. Без нея бандата щеше да се разпадне на малки враждуващи групички без особено значение.
Техният странен съюз беше създаден в Минлаг, северен лагер, на югоизток от Архангелск. Първоначално като политически затворник, осъдена по член 58, Анисия, както се наричаше тогава, не се интересуваше от криминалните. Те принадлежаха към различни социални слоеве, които не се смесваха подобно на вода и олио. Смисълът на нейното съществуване беше новороденият ѝ син Алексей. Заради него трябваше да живее, той имаше нужда от любов и защита. Три месеца тя го гледа и кърми, обикна го толкова силно, колкото едва ли можеше да си представи, а после ѝ го отнеха. Веднъж бе се събудила посред нощ и откри, че детето го няма. Медицинската сестра ѝ каза, че е умряло в съня си. Анисия се вкопчи в нея и я разтърси, настоявайки да ѝ върнат сина, докато един надзирател не я преби. А сестрата я заплю и каза, че жена, осъдена по член 58, няма право да отглежда дете.
— Никога няма да бъдеш майка.
Оттогава държавата стана баща и майка за Алексей.
Анисия се поболя от мъка. По цели дни лежеше в леглото, отказваше всякаква храна и сънуваше кошмари, че още е бременна. Тя чувстваше как детето рита и се движи в нея и викаше на помощ. Сестрите и фелдшерите с нетърпение я чакаха да умре. Светът беше ѝ дал всички причини и възможности за това. Но нещо вътре в нея се възпротиви. Тя започна внимателно да разглежда тази съпротива като учен, като археолог, който грижливо избърсва финия прах на вековете от древните артефакти. И пред нея изплува не образът на сина ѝ, нито на Лазар. Откри Лев, чу звука на гласа му, усети допира на ръката му, неговата измама и предателството му и като някакъв магически еликсир тя погълна тези спомени на една глътка. Омразата я върна обратно от ръба на пропастта. Омразата я съживи.
Самата мисъл да отмъсти на офицер от МГБ, който се намира на стотици километри от нея, би прозвучала смешно, произнесена на глас. Но собствената ѝ безпомощност стана за нея извор не на депресия, а на вдъхновение — тя трябваше да започне от нулата. Ще изгради отмъщението си от нищото. Докато останалите пациенти спяха, упоени с големи дози кодеин, тя плюеше таблетките и ги събираше. Остана в лечебницата, преструвайки се на болна, като възстановяваше силите си и трупаше доза след доза от лекарството, което криеше в подплатата на дрехите си. След като събра достатъчно, напусна лечебницата за голяма изненада на сестрите и се върна в лагера, без да вземе нищо освен своята съобразителност и дрехите, пълни с хапчета.