Изведнъж пътят стана много стръмен и задната част на камиона се наклони толкова рязко към долината, че Лев беше принуден да се хване за стоманената рамка, и върху него се струпаха и го притиснаха останалите. Камионът не можеше да преодолее изкачването, спря, пъхтейки, готов да се върне обратно в долината. Изскърца ръчната спирачка. Моторът загасна. Надзирателите отвориха задния капак и затворниците се изсипаха на пътя.
— Ходом марш!
Първите два камиона успяха да се изкатерят по хребета и изчезнаха от погледите им. Третият камион — останал без товар — запали и също превали хребета. Изостанали, затворниците се влачеха и пъшкаха като старци, следвани от надзирателите със заредени оръжия. На фона на суровата природа напереността на пазачите изглеждаше нелепа и абсурдна. Лев ги гледаше с очите на затворник и остана поразен, че те се имат за различни от другите — пастири, подкарали стадо добитък. Би искал да им извика, за да види изненадата им:
— Аз съм един от вас.
Тази мисъл му се видя странна. Дали беше един от тях? Облечен във власт, защитен с държавен авторитет, по-рано той наистина беше един от тях.
На плоския връх на хълма пътят стана по-равен. Лев се спря да си поеме дъх и огледа картината пред себе си. Очите му сълзяха от поривистия леден вятър, а пред него се разстилаше някакъв лунен пейзаж — огромно плато, на което би се поместил цял град, изравнено от снега и вечния лед, тук-там осеяно с кратери. Пътят го пресичаше по диагонал и водеше към една планина, по-висока от тези, които бяха преодолели, издигаща се над платото като гърбица на гигантска камила. Някъде в подножието ѝ се намираше лагер №57.
Докато затворниците се качваха обратно в каросерията, Лев огледа другите два камиона. Беше се убедил, че Тимур не е в конвоя. Ако приятелят му беше в единия от камионите, със сигурност би го забелязал и биха установили контакт, макар и само с погледи. Лев го видя за последен път вчера на палубата на „Стария болшевик“, преди да го откарат в транзитния лагер в Магадан за обезпаразитяване и медицински преглед, след което докторът го призна за здрав и напълно годен за ТФР — тежка физическа работа без всякакви ограничения. След тези процедури го вкараха в една голяма палатка, предназначена за новопристигналите. Миризмата на брезента му напомни импровизираните санитарни батальони по време на Великата отечествена война, наблъскани със стотици легла за ранените. Бяха се разбрали да се търсят тази нощ, но Тимур не се появи. Лев се успокояваше с различни предположения за закъснението, но беше сигурен, че ще се срещнат сутринта. Беше рисковано да разпитва за Тимур — можеше да се издаде или да го вземат за доносник. Не можа да заспи и стана рано, очаквайки да види приятеля си. Когато ги качваха в камионите, Лев изостана с последните. Все по-трудно му беше да намери обяснение за отсъствието на Тимур.
На Лев му предстоеше да се срещне с Лазар за пръв път от седем години. Тази първа среща, моментът, в който погледите им ще се кръстосат, вероятно беше най-опасното нещо в целия план. Едва ли омразата на Лазар се е смекчила с времето. Ако не се опита да убие Лев веднага, то сигурно ще съобщи, че той е чекист, следовател и е отговорен за арестуването на стотици невинни мъже и жени. Колко дълго би оцелял, заобиколен от тези, които е измъчвал и разпитвал? Затова присъствието на Тимур беше крайно необходимо. Бяха предвидили каква ще е срещата. Дори го бяха обмислили в плановете си. Като надзирател Тимур имаше право да се намесва във всяка кавга. Според правилника Лев и Лазар трябваше незабавно да бъдат затворени в изолатора, килия за индивидуално наказание. Когато попаднат в съседни килии, Лев би могъл да обясни на Лазар, че жена му е жива, че той е дошъл да го освободи и това е единственият шанс да излезе от лагера. Или ще приеме помощта на Лев, или ще загине като роб.
Поглаждайки с премръзнали пръсти току-що обръснатата си глава, Лев отчаяно се опитваше да реши възникналия проблем. Имаше един-единствен изход — да отложи срещата с Лазар, докато Тимур не се появи. Но разбираше, че няма да е лесно да се скрие. Лагер №57 след смъртта на Сталин съществено намали размерите си и броя на затворниците. Преди се състоеше от многобройни лагерни пунктове, пръснати по хълмистата местност, някои разположени в толкова неблагоприятни места и с толкова бедна руда, че очевидно имаха за цел единствено смъртта на затворниците. Но сега всички тези малки подразделения бяха закрити и затворническата империя се беше свила до размерите на основната база, лагер №57, в подножието на планината, където златната мина все още даваше някакъв приличен добив. Когато се запозна с чертежите на лагера, Лев разбра, че планът му е твърде елементарен. Тъй наречената зона — контролираният район — имаше формата на правоъгълник, макар че теренът предполагаше заоблено разположение. В лагера границите се определяха от телена мрежа, опъната между шестметрови колони, забити в земята на два метра дълбочина — това бе тъй нареченият външен периметър. Вътре в него се намираха няколко жилищни бараки и общата столова, отделени от административния център с допълнителна правоъгълна ограда — зона вътре в зоната. Охраната се осигуряваше от шест малки кули за пазачите и две по-високи с дървени будки, разположени от двете страни на входа, снабдени с тежки картечници. На всеки ъгъл на зоната имаше допълнителни кули, от които дежурните наблюдаваха терена през оптически прицел. Ако пазачите заспят или се напият, свободата беше на разстояние една планина и километри в безкрайното равно плато.