След пристигането си Лев щеше да бъде отведен във вътрешната зона за затворниците. Тъй като в нея имаше общо три бараки, можеше да остане скрит поне двайсет и четири часа, което би трябвало да даде на Тимур достатъчно време да ги настигне.
Камионът забави ход. Като се страхуваше да не предизвика вниманието на някой престараващ се снайперист на кулата, Лев насочи погледа си към планината. Склоновете ѝ бяха опасно стръмни и на нейния фон мината, която представляваше няколко изкопа, където ръчно се промиваше рудата, изглеждаше мизерно.
В двете вахтени кули се движеха сенки — часовите наблюдаваха новопристигналите. Кулите бяха високи по петнайсет метра и до горната площадка се стигаше по паянтови стълби, които можеха да бъдат изтеглени нагоре по всяко време. Отвориха на ръка портала между кулите. Пазачите избутаха дървените рамки, които набраздиха снега. Камионите влязоха в зоната. От задната част на каросерията Лев наблюдаваше как порталът бавно се затвори след тях.
Същия ден
Когато Лев и другите затворници скочиха от камиона, пазачите ги строиха в една редица. Застанали рамо до рамо, треперещи, те чакаха за проверка. Тъй като нямаше шапка и шал, Лев беше омотал гърлото си със стари парцали. Въпреки всички усилия зъбите му тракаха. Очите му предпазливо зашариха по зоната. Грубо скованите дървени бараки бяха монтирани на къси подпори поради замръзването. До хоризонта се простираше бяло небе, препречено с телени мрежи. Постройките бяха толкова примитивни, сякаш могъща някога цивилизация е деградирала и небостъргачите са били заменени с дървени колиби. Значи ето къде са умирали мъжете и жените, които той е арестувал и чиито имена отдавна е забравил. Те са стояли тук и са гледали същата картина. Но той не знаеше как са се чувствали. Едва ли са имали никакви планове за бягство. Те изобщо не са имали планове.
Затворниците чакаха в мрачно мълчание да се появи началникът на лагер №57 Жорес Синявски, чиято страховита слава беше известна далеч извън границите на ГУЛАГ и когото оцелелите проклинаха из цялата страна. Петдесет и пет годишният Синявски беше ветеран на Главното управление на лагерите — ГУЛАГ — и беше посветил целия си съзнателен живот на принудителното, смъртоносно робство. Беше надзиравал строителни проекти, изпълнявани от затворници, в това число Ферганския канал и изоставената железопътна линия от устието на река Об, чиито релси никога не достигнаха крайната си цел — река Енисей. Бяха спрели на няколко стотици километра и сега ръждясваха в земята като някакво праисторическо стоманено чудовище. Провалът на този проект, който е струвал хиляди човешки живота и милиарди рубли, изобщо не навреди на кариерата му. Докато други ръководители се сещаха от време на време, че затворниците също трябва да ядат и да спят, той винаги, без значение каква е цената, изпълняваше плановете си. Караше ги да работят в лют студ и в страшна лятна жега. Не строеше железница, а собствената си репутация, изградена върху костите на други хора. Нямаше значение, че траверсите не са укрепени и се пукат от юлската горещина и от януарския мраз. Нямаше значение, че работниците припадат. На книга планът беше изпълнен. На книга на него можеше да се разчита.
Когато прелистваше досието на Синявски, Лев разбра, че за него това е повече от работа. Той не се бореше за привилегии, нито бе мотивиран от парите. Предлагали са му удобни административни постове — да управлява лагери, разположени близо до градовете — но той е отказвал. Негово желание е било да управлява в най-свирепи условия. Беше кандидатствал доброволно за Колима. Беше видял с очите си каква унила пустош е това място и реши, че е тъкмо за него.