Лев чу скърцане на дървената стълба и вдигна глава. От вратата на командирската барака на горната площадка на стълбата пристъпи Синявски, загърнат в еленови кожи, които го правеха почти двоен. Юнашки наметнатият кожух изглеждаше така, сякаш той лично е убил животните в героична схватка. Театралната му поза вероятно би била смешна за друг човек и в друга обстановка. Но тук изглеждаше естествено. Тук той беше императорът.
За разлика от останалите затворници, чийто инстинкт и самосъхранение беше изострен след месеци, прекарани в арестантските вагони и транзитните лагери, Лев зяпаше началника на лагера с нескриван интерес. Със закъснение си спомни, че вече не е офицер от милицията, обърна се и заби поглед в краката си. Затворник можеше да получи куршум просто защото е погледнал надзирателя в очите. И макар че на теория правилата се бяха променили, дали така е на практика, никой не би могъл да каже.
Синявски извика:
— Ей, ти!
Лев продължаваше да гледа в краката си, но по скърцането на стълбата разбра, че началникът слиза надолу, докато накрая стъпките му проскърцаха по снега и леда. В полезрението на Лев се показаха неговите елегантно избродирани валенки. Лев продължаваше да стои със сведен поглед като смъмрено куче. Нечия ръка в ръкавица го хвана за брадичката и го принуди да вдигне глава. Лицето на началника бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата му имаше вид на сушено месо. Бялото на очите му беше болезнено жълто. Лев бе допуснал непростима грешка — беше изпъкнал в тълпата и бе привлякъл вниманието. А обща практика беше да се избере един затворник, за да се покаже на всички какво ги очаква.
— Защо гледаш настрани?
Мълчание. Лев усещаше облекчението на останалите затворници. Бяха избрали него, а не тях. Гласът на Синявски бе странно мек.
— Отговаряй!
Лев промърмори:
— Не исках да ви обидя.
Синявски пусна брадичката му, отстъпи назад и бръкна в джоба си.
Като очакваше да види дулото на пистолет, Лев се стъписа и не можа веднага да съобрази какво става. Ръката на Синявски се протегна с обърната към небето длан. Там имаше дребни лилави цветчета, не по-големи от копчета за риза. Лев за миг си помисли, че куршумът вече е минал през мозъка му и това е предсмъртно бълнуване, в което се смесват минало и настояще. Но времето минаваше, а деликатните цветчета трептяха на вятъра. Всичко беше реалност.
— Вземи едно!
Отрова ли имаше в тях? Щеше ли да се гърчи от болки пред очите на останалите? Лев не помръдна, с ръце по шевовете.
— Вземи едно.
Покорен и безсилен, Лев протегна ръка, пръстите му трепереха, спъваха се по дланта на Синявски като краката на пиян човек и без малко не събориха цветчетата, докато накрая той успя да хване едно. То беше изсъхнало и листенцата му се трошаха.
— Помириши го!
Лев отново не помръдна, защото не разбра заповедта. Началникът повтори:
— Помириши го!
Лев поднесе малкото цветче към носа си и го помириса. Не усети нищо. Синявски се ухили.
— Чудесно, нали?
Лев отново се замисли дали това не е някакъв капан.
— Да.
— Харесва ли ти?
— Да.
Той потупа Лев по рамото.
— Ти ще отглеждаш цветя. Тази земя само изглежда безплодна, но има големи възможности. Горният пласт се разтопява само за около двайсет седмици в годината. През това време разрешавам на всички затворници да обработват земята. Можете да отглеждате каквото си искате. Повечето предпочитат зеленчуци. Но цветята, които също растат тук, са прекрасни по свой скромен начин. Скромните цветя често са най-привлекателни, съгласен ли си?
— Съгласен съм.
— Искаш ли да отглеждаш цветя? Не искам да те принуждавам. Можеш да вършиш и нещо друго.
— Цветята… са… красиви.
— Да, така е. Красиви са. А по-скромните са най-красиви.
Началникът се наведе към Лев и прошепна:
— Ще ти запазя хубав парцел. Това ще е нашата тайна…
И стисна приятелски ръката на Лев.
Синявски мина отстрани и се обърна към редицата затворници, протегнал ръка, пълна с лилави цветчета.
— Взимайте по едно!
Те се колебаеха и той повтори заповедта:
— Взимайте! Взимайте! Взимайте!