Ядосан от бавната им реакция, той хвърли цветята във въздуха и лилавите цветчета накацаха върху бръснатите глави. Бръкна в джоба си, извади още една шепа и отново, и отново ги разхвърля над тях, обсипвайки ги с цветя. Някои от затворниците се осмелиха да погледнат нагоре и цветните листенца застинаха по миглите им. Други продължаваха да гледат в краката си, убедени, че това е някакъв номер, по-подъл от всичко, което бяха преживяли досега.
Лев все още стискаше миниатюрното трептящо цветенце и не можеше да разбере какво става тук, не виждаше никакъв смисъл във всичко това — дали не беше чел чуждо досие? Този човек с джобове, пълни с цветя, не е същият, който е принуждавал затворниците да работят редом с разлагащите се трупове на другарите им, не е същият, който е ръководил строежа на Ферганския канал и на Обската железопътна линия. След като запасите му от цветя свършиха, Синявски продължи встъпителната си реч:
— Тези цветя са израснали на най-жестоката и безплодна земя в света. Красота от грозотата, в това вярваме ние тук. Вие няма да страдате тук. Вие сте тук, за да работите, както работя аз. Така че ние с вас не сме толкова различни. Вярно, че ще вършим различна работа. Вашата сигурно ще бъде по-тежка. Но ще работим заедно за благото на нашата родина. Ще станем по-добри. Ще станем добри хора на това място, където никой не очаква да намери доброта.
Думите му звучаха искрено и той ги произнасяше с неподправено вълнение. Дали началникът на лагера изпитваше чувство на вина или угризения на съвестта, или страх, че ще го съди новият режим, но беше очевидно, че той просто е полудял.
Синявски даде знак на пазачите и един от тях хукна към столовата, за да се върне след няколко секунди, придружен от няколко затворници, всеки от които носеше поднос с бутилки и малки тенекиени канчета. Напълниха ги с някаква тъмна течност и ги раздадоха на затворниците. Синявски обясняваше:
— Това е екстракт от борови иглички в розова вода. Той е богат на витамини и ще помогне за доброто ви здраве. Здравият човек е добър работник. Тук ще водите по-продуктивен живот, отколкото извън лагера. Моята задача е да ви помогна да станете полезни членове на обществото. Ако постигна това, аз също ще стана по-полезен. От вашето благополучие зависи и моето. Вие ставате по-добри, аз също.
Лев не помръдваше, нито промени положението си. Продължаваше да стои с протегната ръка. Вятърът подхвана цветчетата и ги отвя на земята. Той се наведе, за да ги вдигне. Когато се изправи, пред него стоеше затворникът с напитката от борови иглички. Лев пое малкото канче и пръстите му леко докоснаха ръката на затворника. Преди миг те бяха напълно чужди, след което в очите им просветна разпознаването.
Същия ден
Очите на Лазар изглеждаха огромни като тъмни луни, зад които блестеше червено слънце. Беше много отслабнал, беше се превърнал в сянка на предишния — чертите на изпитото лице бяха станали по-резки, кожата опъната на скулите, с изключение на лявата страна на лицето, където челюстта беше хлътнала, сякаш направена от восък, разтопен на огън. Лев си помисли най-напред, че може би е претърпял инсулт, но после си спомни нощта на ареста. Неволно сви юмрук — същия, с който бе налагал Лазар по лицето, докато не раздроби челюстта му. Седем години, разбира се, беше достатъчно дълго време, за да заздравее всяка рана, но Лазар със сигурност не е бил лекуван на Лубянка. Възможно е дори следователите да са се възползвали от нараняването му и да са натискали челюстта, когато отговорите му не са ги задоволявали. И в лагерите е бил лекуван небрежно, но едва ли с козметична хирургия — самата мисъл за такова нещо би била нелепа. Обаче оня импулсивен, безсмислен акт на насилие, за който Лев беше забравил, щом кокалчетата на юмрука му бяха престанали да го болят, се бе запечатал на лицето на свещеника.
Лазар не издаде с нищо, че го е познал, само замря за миг с подноса в ръка, когато погледите им се срещнаха. Изражението му си остана непроницаемо, а лявата страна на лицето му бе сгърчена в постоянна гримаса. Без да продума, той продължи да налива по малко в канчетата на следващите от веригата и повече не се обърна, все едно че нищо не беше се случило и те бяха отново напълно непознати.
Лев стисна в ръката си малкото метално канче и остана неподвижен. Лепкавият сироп се поклащаше в такт с треперещите му пръсти. За миг бе загубил способността да мисли и да решава. Началникът на лагера му подвикна шеговито:
— Ей ти, приятел. Любителят на цветята. Пий! Ще заякнеш.
Лев поднесе канчето до устните и изля в гърлото си гъстата тъмна течност. Беше много горчива и облепи гърлото му като смола, което едва не го накара да повърне. Затвори очи и преглътна.