Когато отново отвори очи, видя, че Лазар е изпълнил задачата си и се връща без да бърза към бараката. Не го погледа дори когато мина покрай него и не прояви никакви признаци на вълнение или раздразнение. Синявски продължи да говори още малко, но Лев не го слушаше. В свития си юмрук беше стрил цветчето на прах. Затворникът, който стоеше до него, прошепна:
— Внимавай! Тръгваме.
Началникът на лагера бе свършил речта си. Представлението беше приключило и подкараха затворниците от административната зона към жилищната. Лев вървеше сред последните в колоната. Слънцето залязваше и хоризонтът притъмня. По кулите запалиха лампите, но нямаше прожектор, който да шари по земята, и освен слабата светлина, идваща от прозорците, зоната беше почти напълно тъмна.
Преминаха през втората телена ограда. Надзирателите останаха на границата между двете зони с насочени автомати и ги подгониха към бараките. Никой от тях не смееше да влиза нощем във вътрешната зона. Това беше твърде опасно, защото който и да е затворник би могъл лесно да му разбие черепа и да изчезне в мрака. Охранителите се грижеха само да опазват периметъра и да не пускат затворниците навън, а вътре ги оставяха да се оправят сами.
Лев влезе последен в бараката — бараката на Лазар. Ще се наложи да се срещне със свещеника сам, без помощта на Тимур. Ще се опита да апелира към разума му, ще му говори. Той все пак беше свещеник и може да изслуша изповедта му. Лев искаше да каже много неща. Беше се променил през последните три години. Като осъден на смърт, той изкачи стълбите с натежали крака. Бутна вратата и пое дълбоко въздух. Вътре го очакваше вонята на претъпканата барака и безброй лица, изпълнени с омраза.
Същия ден
Лев загуби съзнание. Когато дойде на себе си, разбра, че лежи на пода. Някой го повлече за краката и над него надвисна тълпа разярени затворници, които го ритаха. Пръстите му напипаха кръв на остриганата глава. Не можеше да стане и да се защити, безпомощен пред тази свирепост, той нямаше да оцелее дълго. Плюнка го уцели по окото. Един крак го ритна по главата, челюстта му се блъсна в пода с такава сила, че зъбите му изтракаха. И изведнъж ритниците, плюнките и виковете спряха. Тълпата се отдръпна и го остави да кашля и плюе като удавник, изхвърлен на брега от бурята. Неистовият гняв се смени с тежко мълчание — явно някой беше се намесил.
Лев остана на място, страхувайки се, че тези безценни секунди на покой ще свършат, щом се осмели да вдигне глава. Но в това време чу нечий глас:
— Ставай!
Това не беше Лазар, а някой по-млад от него. Лев се изправи от свитото си положение и погледна към фигурите, надвесени над него. Бяха двама — Лазар и още един мъж, около трийсетгодишен, с рижа коса и брада.
Избърса плюнките от лицето си, кръвта от устата и носа си и седна на пода. Наблюдаваха го най-малко двеста затворници, покачени по наровете като публика на театрално представление. Новопристигналите се бяха приютили в ъгъла, доволни, че не са в центъра на вниманието.
Лев се изправи на крака, залитайки като сакат. Лазар пристъпи напред и го огледа отвсякъде, преди да се изправи пред него очи в очи. Лицето му се изкриви от едва сдържаните емоции. Бавно отвори уста и присви очи, явно от болка. Звуците, които издаваше, бяха по-тихи от шепот, сякаш някакво незабележимо издишване.
— Мак… сим.
Всички думи, които Лев бе подготвил предварително, историята на промяната му, как е прогледнал и се е преобразил, се стопиха като сняг върху горещи въглени. Винаги се бе успокоявал с мисълта, че е по-добър от повечето агенти, с които бе работил, хора, които имаха златни зъби, избити от устите на разпитваните. Той не беше най-лошият от тях, тъкмо напротив. Намираше се някъде по средата или малко по-ниско и се криеше в сянката на чудовищата, които стояха над него и отговаряха за убийствата. Беше вършил зло, но не преднамерено — в най-добрия случай беше обикновен злодей. Разплака се, като чу измисленото си име. Опита се да се стегне, но не успя. Лазар протегна ръка и изтри сълзата от лицето на Лев, а тя се задържа на върха на пръста му. Разгледа я и я върна на предишното място, като натисна с пръст, с всичка сила, бузата на Лев и размаза сълзата презрително, сякаш искаше да каже:
— Задръж си сълзите. Те не означават нищо.
Взе ръката на Лев, чиято длан не беше заздравяла след приключенията в канализацията, и я притисна към лявата страна на лицето си. Бузата му беше неравна, сякаш пълна с камъчета. Отново отвори уста, примижавайки от болка. Противно на законите на физиката, миризмата се разпространи по-бързо от светлината, когато го блъсна вонята на гнили и болни зъби. Много от тях липсваха и венците бяха деформирани от почернели стърчащи корени. Ето ги истинските преобразяване и промяна на един блестящ оратор с трийсетгодишна практика на произнасяне на речи и проповеди, превърнат в ням инвалид.