Възрастният мъж запретна панталоните си и си показа коленете, червени и деформирани.
Колима
Трийсет километра северно от Магадан
Седемнайсет километра южно от лагер №57
10 април
Облаците се бяха спуснали ниско и закриваха гледката. Въздухът бе пълен със сребристи капчици — мъгла от лед, вода и магия, заради която мрачният път се разкриваше метър по метър като някакъв сив тежък килим, разстлан пред тях. Камионът напредваше бавно. Ядосан от допълнителното забавяне, Тимур поглеждаше часовника си, забравяйки, че той беше строшен по време на бурята. Висеше безполезно на китката му със счупено стъкло, пълен със солена вода. За миг се запита колко силно е повреден. Баща му твърдеше, че той е семейна ценност. Тимур подозираше, че това е лъжа, с която гордият му баща прикриваше факта, че подарява за рождения ден на осемнайсетгодишния си син употребяван часовник. Може би по-скоро заради тази лъжа, а не въпреки нея, часовникът се бе превърнал в най-ценното притежание на Тимур. Той възнамеряваше да подари часовника на по-големия си син, когато навърши осемнайсет, но все още не знаеше дали да му обясни сантименталния смисъл на лъжата, или да запази легендата за неговия произход.
Въпреки това забавяне Тимур беше доволен, че бе успял да избегне обратното пътуване през Охотско море до залива Находка. Вчера вечерта той още беше на борда на „Стария болшевик“, който се готвеше да отплава — трюмът беше ремонтиран, водата изпомпана и на него се качваха наскоро освободените затворници, чиито лица отразяваха най-противоречиви чувства, защото още не бяха свикнали с мисълта за свободата, която ги очакваше. Тимур не знаеше как да се измъкне от безизходната ситуация, стоеше вцепенен на палубата и гледаше как екипажът отвързва въжетата. След няколко минути корабът щеше да излезе в морето и нямаше начин да стигне до лагер №57 до следващия месец.
Отчаян, Тимур се качи на капитанския мостик с надеждата, че при тези извънредни обстоятелства ще успее да измисли някакво правдоподобно извинение да остане на брега. Когато капитанът се обърна към него, той изрече на един дъх:
— Има нещо, което искам да ви кажа.
Неопитен лъжец, той помнеше, че винаги е по-лесно да се каже част от истината.
— Аз всъщност не съм охранител, а работя за МВР. Изпратен съм да преценя извършващите се промени в системата след доклада на Хрушчов. Успях да видя достатъчно, за да докладвам как се управлява вашият кораб.
Само при споменаването на доклада капитанът пребледня.
— Сбъркал ли съм нещо?
— Съжалявам, но съдържанието на моя отчет не бива да се разгласява.
— По време на това пътуване… случилото се… не е по моя вина. Моля ви, ако напишете в отчета, че съм изпуснал контрола върху кораба…
Тимур се учуди на ефекта на измисленото от него обяснение. Капитанът се приближи и продължи умолително:
— Никой от нас не можеше да предвиди, че дървената преграда в трюма ще рухне. Ако си загубя работата, друга вече няма да намеря. Кой ще ме вземе, като знае какво съм работил — командвал съм плаващ затвор. Всички ще ме мразят. Тук е единственото ми място. Моля ви, няма къде другаде да отида.
Отчаянието на капитана смути Тимур и той отстъпи една крачка.
— Единствената причина, поради която ви съобщавам това, е, че не мога да отпътувам обратно. Трябва да говоря с Абел Презент, областния директор. Вие ще се оправите на кораба и без мен и някак ще обясните на екипажа отсъствието ми.
Капитанът се усмихна угоднически и кимна.
Вече слязъл от кораба на брега, Тимур се поздрави, че е успял да измисли такова сериозно извинение. Уверено влезе в административната сграда и се изкачи по стълбите до кабинета на областния директор Абел Презент, който го бе изпратил на „Стария болшевик“. Когато го видя, лицето на областния директор се смръщи от неудоволствие.
— Какво е станало?
— Запознах се достатъчно добре с кораба, за да напиша отчета.