Той заговори тихо и нежно, сякаш нищо не беше се променило между тях:
— Анисия, давам ти още един шанс. Ела с мен. Уредил съм всичко. Те не се интересуват от теб. Лазар им е нужен.
От гласа му, звучащ топло и загрижено, я обхвана ужас. Предложението, което беше ѝ направил — да избяга с него, съвсем не е било наивна фантазия. То е било в сметките на един агент. Той продължи:
— Послушай съвета, който сама ми даде, издай Лазар. Аз ще излъжа, за да те предпазя. Те търсят него. Нищо няма да постигнеш, ако му останеш вярна.
Лев нямаше много време. Анисия трябваше да проумее, че това е единствената ѝ възможност да оцелее, независимо какво си мисли за него. Няма да спечели нищо, ако се придържа към принципите си. Прекият му началник Николай Борисов вече се приближаваше към тях. Четирийсетгодишен, той имаше тяло на тежкоатлет, все още як, но прекаляващ с пиенето.
— Съгласна ли е да сътрудничи?
Лев протегна ръка към нея с молба да му даде торбата.
— Моля те.
В отговор тя извика с всички сили:
— Лазар!
Николай пристъпи напред и я зашлеви с опакото на ръката си, а после извика на своите хора:
— Напред!
Агентите с брадви в ръце се втурнаха да разбиват вратата на черквата.
От Лев не убягна омразата в изражението на Анисия. Николай изтръгна торбата от ръцете ѝ.
— Той се опитваше да те спаси, неблагодарна кучко.
Тя се наведе и прошепна в ухото на Лев:
— Ти наистина ли повярва, че ще мога да те обикна?
Агентите я хванаха за ръцете и я издърпаха назад, а тя злорадно му се усмихна:
— Тебе никой никога няма да те обича! Никой!
Лев се обърна, отчаян, че я отвеждат. Николай го потупа утешително по рамото.
— Щеше да е много сложно да докажеш, че не е предателка. Така е по-добре. За теб е по-добре. В живота ти ще има други жени, Лев. Винаги ще има.
Така Лев извърши първия си арест.
Но Анисия грешеше. Лев вече го обичаше държавата. Той не се нуждаеше от любовта на една предателка, това не беше истинска любов. Измамата и предателството бяха инструментите, с които си служеше един офицер от службите. Те бяха негово законно право. Неговата държава зависеше от предателството. Преди да стане агент на МГБ, той беше войник и силно желаеше да разгроми фашизма. Дори и най-ужасните престъпления могат да бъдат извинени заради тази висока цел.
Той влезе в черквата. Вместо да се опита да избяга, Лазар беше коленичил до олтара и се молеше в очакване на своята участ. Когато видя Лев, гордото му предизвикателно изражение се промени. В този миг той осъзна истината и това го състари с няколко години.
— Максим?
За пръв път, откакто се познаваха, той търсеше отговор от своя ученик.
— Казвам се Лев Степанович Демидов.
Лазар замълча за кратко, след което каза:
— Препоръча те лично патриархът…
— Патриарх Красиков е истински гражданин.
Лазар поклати глава, не вярвайки на ушите си. Патриархът се оказа доносник. Неговият ученик е бил шпионин, изпратен му от най-високото място в Църквата. Бил е пожертван по същия начин както храмът „Света София“. Бил е пълен глупак, като е предупреждавал енориашите да бъдат предпазливи, когато до него е стоял агент на МГБ и си е водил бележки.
Николай направи крачка напред.
— Къде са останалите книжа?
Лев кимна към олтара.
— Под него.
Трима агенти избутаха олтара настрани и сандъкът се показа.
Николай попита:
— Той посочи ли някакви имена?
Лев отговори:
— Мартемиян Сирцов, Артьом Нахаев, Нюра Дмитриева, Моисей Семашко.
Забеляза как на лицето на Лазар шокът се сменя с отвращение и се доближи до него.
— Гледай в пода!
Но Лазар вдигна глава. Тогава Лев го удари. От разцепената му устна потече кръв. Той отново вдигна очи и сега в погледа му блеснаха презрение и предизвикателство. Лев отговори, като че ли Лазар мълчаливо му бе задал някакъв въпрос:
— Аз съм добър човек.
Хвана го за косата и започна да го удря с юмрук, механично, подобно на пружинено войниче играчка, докато кокалчетата на ръката не го заболяха, а лицето на Лазар не стана на пихтия. Когато най-сетне спря и го пусна, Лазар се строполи на пода и от устата му бликна кръв.
Докато изнасяха свещеника, след който се проточи кървава диря от олтара чак до вратата на черквата, Николай прегърна Лев с една ръка през рамото и запали цигара.
— Страната има нужда от хора като нас.
Лев машинално избърса кръвта от ръката си и каза:
— Искам да огледам черквата, преди да си тръгнем.
Николай прие буквално думите му.
— Ти си педант, това е добре. Само побързай. Тази вечер ще се напием. Не си пил от два месеца. Живееше като монах.