Презент настръхна като котка, усетила опасност.
— Какъв отчет?
— Командирован съм от МВР да събера информация как се провеждат реформите след доклада на Хрушчов. Трябваше да остана анонимен, за да мога да преценя по-добре как се управляват лагерите. Но тъй като вие ме прехвърлихте на „Стария болшевик“ въпреки заповедите, които съм получил, се налага да се разкрия. Излишно е да казвам, че не нося истинските си документи. Не смятахме това за нужно, защото не очаквахме, че ще имам затруднения да изпълня задачата си. Ако искате обаче някакво доказателство, запознат съм в подробности с вашето досие.
Тимур и Лев внимателно бяха проучили досиетата на всички важни фигури в областта.
— Работили сте пет години в Карлаг, Казахстан, а преди това…
Презент го прекъсна учтиво, като вдигна пръст, и заговори с пресипнал глас, сякаш невидими ръце бяха стиснали гърлото му:
— Достатъчно, вярвам ви.
Изправи се замислено с ръце на гърба.
— Ще трябва да напишете отчет?
— Точно така.
— Допусках, че ще се случи нещо подобно.
Тимур кимна, доволен, че измислената история изглежда правдоподобно.
— От Москва искат периодичен анализ и оценки.
— Оценки… тази дума звучи фатално.
Тимур не очакваше подобна меланхолична реакция и се опита да смекчи евентуалната заплаха.
— Става дума за събиране на факти и нищо повече.
Презент отговори:
— Работя усърдно за благото на държавата. Живея на място, където никой не иска да живее. Управлявам най-опасните затворници в света и правя това, което никой не би искал да прави. Научих се да бъда лидер, а сега ми казват, че уроците, които получих, били погрешни. Отначало това, което вършех, беше законно, после стана престъпление. Законът повеляваше да бъда строг, а сега законът иска да съм снизходителен.
Презент се хвана на лъжата на Тимур. Самото споменаване на секретния доклад ги разтреперваше от страх. Презент не молеше, нито настояваше за благоприятен за него отчет. Той изпитваше носталгия към едно отминало време, когато мястото и ролята му бяха ясни. Тимур реши да го притисне още повече.
— Трябва ми незабавно транспорт до лагер №57.
Презент отвърна:
— Разбира се.
— Трябва да тръгна веднага.
— През планината не може да се пътува нощем.
— Опасно или не, бих предпочел да тръгна веднага.
— Разбирам, аз ви забавих. Приемете извиненията ми. Но това просто е невъзможно. Най-рано утре сутринта. Не мога да направя нищо в този мрак.
Тимур попита шофьора:
— За колко ще стигнем?
— Два-три часа, но мъглата е много гъста, значи три.
Шофьорът се засмя и добави:
— Досега не съм виждал някой да бърза толкова за лагер №57.
Тимур не отговори на шегата и се съсредоточи върху предстоящите си действия. За да постигне успех, няколко неща трябваше добре да паснат. Желанието на Лазар да сътрудничи беше извън техния контрол. Тимур носеше писмо от Фраершата, което те бяха препрочели няколко пъти, търсейки кодирана информация, но не бяха открили нищо. Като допълнителна предпазна мярка, която не бяха споделили с Фраершата, Лев настоя да вземат снимка на някое седемгодишно момче. Детето на снимката не беше синът на Лазар, но той не можеше да знае това. Образът му можеше да се окаже по-убедителен от споменаването за него. Ако и това не помогне, Тимур носеше шише с хлороформ.
Камионът се забави и спря. Пред тях имаше обикновен дървен мост, който прехвърляше дълбок овраг. Шофьорът направи криволичещо движение с ръка.
— Когато снегът се топи в планината, течението става много бързо…
Тимур се наведе напред и се взря в разнебитения мост. Другият му край се губеше в мъглата. Шофьорът се намръщи.
— Строили са го затворници. На него може ли да се разчита?
С тях пътуваше и един охранител, който беше заспал. Ако се съди по миризмата, снощи е бил пиян, както вероятно пиеше всяка вечер от своя живот. Шофьорът го разтърси:
— Събуди се! Скапан мързел… събуждай се де!
Пазачът отвори очи, примигна и се втренчи в моста. Разтърка очи, измъкна се от кабината и скочи на земята. Оригна се силно и започна да прави знаци на камиона да се придвижи напред.
Тимур поклати глава.
— Чакай!
Излезе от кабината, скочи долу, за да се разтъпче. Затвори вратата и се приближи до началото на моста. Шофьорът имаше основание да се притеснява, ширината на моста едва позволяваше на камиона да мине по него. Може би трийсетина сантиметра от всяка страна и нищо, което да спре гумите да се хлъзнат. Тимур погледна надолу и видя реката на десетина метра под тях. От двата бряга висяха езици гладък лед. Бяха започнали да се топят и от тях се стичаха тънки струйки. След някоя друга седмица, когато ледът се разтопи, долу ще тече буен поток.