Камионът запълзя напред. Махмурлията пазач запали цигара, доволен, че не носи цялата отговорност. Тимур направи знак на шофьора да мине по-вдясно, защото се бе отклонил. Повтори жеста си. Видимостта бе лоша, но той ясно виждаше шофьора, значи и той можеше да го види. Тимур му извика:
— Вдясно.
Без да изправи камиона, шофьорът ускори. Фаровете блеснаха яркожълто и го заслепиха. Камионът връхлиташе право върху него.
Тимур отскочи настрани, но беше твърде късно, стоманената броня го удари, докато беше във въздуха, и изхвърли тялото му в пропастта. Завъртя се за миг и падна право върху една от ледените плочи. Падна с лице надолу и се чу звук от строшени кости и лед.
Тимур лежеше върху леда, долепил лице до него. Не можеше да помръдне нито крак, нито ръка. Дори не можеше да обърне главата си, но не чувстваше никаква болка.
Някой извика отгоре.
— Предател! Да шпионираш своите! А ние трябва да се държим един за друг. Или ние, или те.
Тимур не можеше да се обърне, за да погледне нагоре, но позна гласа на шофьора.
— Няма да има никакви отчети и обвинения — не и в Колима, може би в Москва, но не и тук. Направихме каквото трябваше. Каквото ни беше наредено. Мамка му на Хрушчов! И на твоя отчет. Да те видим как ще го напишеш там долу.
Махмурлията се ухили, а шофьорът му каза:
— Слез долу.
— Защо?
— Някой може да види тялото.
— Кой ще го види? Тук няма никой.
— Не знам, някой като него, може да пратят друг.
— Няма нужда да слизам долу. Ледът скоро ще се разтопи.
— Да, ама след три седмици, все някой ще мине оттук дотогава. Слез и го бутни във водата. Хайде.
— Не мога да плувам.
— Той е върху леда.
— А ако ледът се счупи?
— Само ще си намокриш краката. Хайде слизай долу. Да не стане грешка.
Като гледаше реката през накъсаното си хъркащо дишане, Тимур чуваше как случайният му палач се спуска надолу по брега и скимти като дете — звуците на приближаващата смърт.
Откакто се помнеше, все го преследваше страхът, че някой от семейството му може да загине в ГУЛАГ. Никога не се тревожеше за себе си. Беше сигурен, че ще се справи някак си, и каквото и да се случи, ще се върне у дома.
Това бяха последните минути от живота му. Помисли си за жена си и за синовете си.
Ядосан, че трябва да изпълнява чужди нареждания, с бучаща от махмурлука глава, принуден да се плъзга надолу по урвата, рискувайки да си изкълчи глезена, охранителят най-сетне стигна до реката. Опита с тежките си ботуши здравината на леда. За да разпредели по-равномерно теглото си, пропълзя на четири крака до тялото на московския пратеник. Побутна предателя с дулото на пистолета. Той не помръдна.
— Свършил е!
Шофьорът извика.
— Пребъркай му джобовете.
Бръкна в джоба и намери някакво писмо, малко пари и джобно ножче — дреболии.
— Няма нищо!
— Ами часовник?
Разкопча го.
— Строшен е!
— Бутни тялото в реката.
Седнал на леда, започна да го рита с ботушите, за да го изтласка към реката. Мъжът беше тежък, но тялото му се плъзна по гладкия лед. Когато стигна до ръба, охранителят видя, че очите му са отворени. Те примигнаха — московският шпионин беше още жив.
— Той е жив!
— Няма да е за дълго. Бутни го във водата, че вече замръзнах.
Човекът примигна още един път, преди да се изтърколи от ръба на леда в реката. Чу се плясък. Тялото се завъртя и течението го отнесе надолу към дивата пустош, където никой повече няма да го види.
Все още седейки на леда, охранителят разгледа часовника. Евтин и счупен, той нямаше стойност. Но нещо му попречи да го захвърли във водата. Счупен или не, грехота е да го изхвърли.
Москва
Същия ден
Елена попита:
— А Зоя кога ще се прибере вкъщи?
Раиса отговори:
— Скоро.
— Когато се върнем от магазина?
— Не толкова скоро.
— А колко скоро?
— Когато Лев се върне и доведе Зоя със себе си. Не знам точно кога, но ще бъде скоро.
— Обещаваш ли?
— Лев ще направи всичко възможно. Трябва да потърпим още малко. Ще можеш ли?
— Ако ми обещаеш, че Зоя ще е наред.
Това беше обещание, което Раиса трябваше да поеме.
— Обещавам.
Елена задаваше един и същи въпрос всеки ден. И всеки път сякаш не беше го задавала преди. Не че търсеше нещо ново, просто беше чувствителна към тона на отговорите и дебнеше и най-малката промяна в него. Най-малкият намек за нетърпение или раздразнение, най-малкото съмнение щяха да я тласнат обратно към отчаянието, което я бе обзело веднага след отвличането на Зоя. Отказваше да напусне стаята си и плачеше до изтощение. Лев бе отказал на доктора да ѝ дават успокоителни и седеше до нея нощем часове наред. Едва когато Раиса се прибра от болницата, състоянието на Елена започна да се подобрява. Това стана най-вече когато Лев напусна Москва — но не защото тя искаше той да се махне, а защото беше първото конкретно доказателство, че нещо се предприема, за да бъде върната Зоя. Тя охотно прие твърдението, че когато се върне Лев, ще доведе и Зоя. Елена не искаше да знае къде е сестра ѝ или какво прави, а само, че ще се прибере вкъщи, и то скоро.