Родителите на Лев ги чакаха пред входната врата. Раиса беше все още твърде слаба след нараняванията си и се нуждаеше от тяхната помощ. Те се преместиха в охранявания блок на министерството, поеха грижа за готвенето и чистенето и се опитваха да създават някакъв нормален домашен уют. Елена се спря, готова да тръгне веднага.
— Не можеш ли да дойдеш с нас? Ще вървим съвсем бавно.
Раиса се усмихна.
— Още не се чувствам добре. Дай ми ден-два и тогава ще можем да излизаме заедно.
— Със Зоя? Можем да отидем в зоологическата градина, Зоя много обичаше. Тя се правеше, че не ѝ харесва, но знам, че не е така. Това си беше наша тайна. Бих се радвала и Лев да дойде с нас. И Ана, и Степан.
— Ще отидем всички заедно.
Елена се усмихна, докато затваряше вратата — първата усмивка, която Раиса видя от дълго време насам.
Останала сама, Раиса легна в леглото на Зоя. Беше се преместила в стаята на момичетата. Елена не можеше да заспи, ако тя не е наблизо. В блока на министерството, както и в целия град мерките за сигурност бяха повишени. Агентите — пенсионирани и действащи — поставяха допълнителни ключалки на вратите и решетки на прозорците. Държавата се опита да предотврати изтичането на информация, но имаше толкова много убийства, че нямаше начин да не тръгнат слухове. Всеки, който някога бе донасял за колега или приятел, взимаше допълнителни мерки. Онези, които се бяха възползвали от страха на другите, сега се страхуваха най-много, както Фраершата бе обещала.
Раиса отвори очи, но нямаше представа колко дълго е спала. Лежеше с лице към стената и не можеше да види какво става зад гърба ѝ, но беше сигурна, че в стаята има някой. След като се обърна и вдигна глава, видя силуета на един офицер в рамката на вратата, при това някакъв странен. В усещането ѝ имаше нещо като сън. Тя не изпита нито страх, нито изненада. Това беше първата им среща, но ѝ се стори, че са близки и се познават отдавна.
Фраершата свали фуражката си и откри късо подстриганата си коса. Влезе по-навътре в стаята и каза:
— Можеш да крещиш или да поговорим.
Раиса седна в леглото.
— Няма да крещя.
— И аз така мисля.
Раиса беше чувала много пъти този покровителствен тон на мъжете, когато разговарят с жена, но сега той звучеше странно в устата на жена, която при това беше само няколко години по-възрастна от нея. Фраершата забеляза раздразнението ѝ.
— Не се обиждай, трябваше да съм сигурна. Не беше лесно да вляза тук, за да те видя. Опитвах няколко пъти. Не бих искала срещата ни да бъде прекалено кратка.
Фраершата седна на другия креват — кревата на Елена, с гръб към стената, и кръстоса крака, докато разкопчаваше униформената си куртка. Раиса попита:
— Със Зоя всичко наред ли е?
— Да.
— И нищо лошо не ѝ се е случило?
— Не.
Раиса нямаше причини да вярва на тази жена, но ѝ повярва.
Фраершата взе възглавницата на Елена и я разбухна. Явно не бързаше.
— Хубава стая, пълна с хубави неща за две сладки момичета, купени от грижовните им родители. Колко ли такива хубави неща са нужни, за да се компенсира убийството на майката и бащата? Колко ли меки трябва да са завивките, за да може едно дете да прости подобно престъпление?
— Не сме се опитвали да купим тяхната обич.
— Като гледам наоколо, ми е трудно да повярвам.
Раиса се опита да овладее гнева си.
— Щяхме ли да бъдем по-добро семейство, ако не им купувахме нищо?
— Но вие не сте семейство. Ако някой не знае истината, може да направи тази грешка. Дали Лев не е възнамерявал точно това — да създаде илюзия. Няма да е истинско, но ще се радва да го види отразено в хорските очи. Лев умее да вярва в лъжи. Момичетата трябва да изглеждат добре, облечени в хубави дрехи, и той да се прави на баща.