— Не, знаех, че детето ми е починало, преди да срещна Лев. Отидох в детския дом веднага щом поукрепнах, веднага щом си намерих дом и можех да бъда отново майка. Казаха ми, че синът ми е починал от тиф.
— Тогава защо се омъжи за Лев? Какво те е накарало да се съгласиш?
— След като вече се бях отказала от детето си, за да мога да оцелея, не смятах, че е кой знае какъв компромис да се омъжа за човек, от когото по-скоро се страхувах, отколкото обичах.
Фраершата се наведе и целуна Раиса. После се отдръпна и каза:
— Усещам любовта ти към него и омразата ти към мен.
— Ти ми взе детето.
Фраершата се изправи и се упъти към вратата, закопчавайки в движение ризата си.
— То не е твое. Докато продължаваш да обичаш Лев, не ми даваш избор. Твоята любов му дава опора. Той е извършил нечувани престъпления и въпреки това е обичан. Той е убивал и е обичан. И то от жена, от която всеки мъж би се възхищавал и от която аз също се възхищавам. Любовта ти го оправдава. Тя е неговото изкупление.
Фраершата закопча куртката и сложи фуражката си.
— Говорих със Зоя, преди да дойда тук. Исках да разбера как е живяла в това фалшиво семейство. Тя е умна, объркана и сломена. Аз я харесвам много. Каза ми, че ти е предлагала да напуснеш Лев, и тогава тя би била щастлива.
Раиса се ужаси. Смятаха Зоя за заложничка, но се оказа, че тя се е доверила на Фраершата, разказала ѝ е за Раиса и е разкрила пред техния враг всички семейни тайни, които тя е искала да узнае.
Фраершата продължи:
— Изненадана съм, че толкова жестоко си отхвърлила предложението ѝ заради любовта си към Лев. А момичето е толкова объркано, че е взело нож от кухнята и е искало да му пререже гърлото, докато спи.
Раиса загуби дар слово. Не разбираше за какво говори Фраершата — за какъв нож? Нож, насочен към Лев? След няколко неуспешни опита, Фраершата най-сетне беше напипала нейната слабост — лъжата, тайната. Подсмихна се.
— Изглежда, някои неща Лев не ти е разказвал. Това за Зоя е истина. Тя е стояла до леглото му с нож в ръката. Лев обаче я е изненадал. И не ти е казал нищо?
За миг Раиса обедини всички несъответстващи детайли. Когато бе заварила Лев умислен в кухнята, той е мислел не за Николай, а за Зоя. Тя го бе попитала какво е станало, но той не ѝ каза. Беше я излъгал.
Фраершата отново владееше положението.
— Не забравяй този инцидент и обмисли внимателно това, което ще ти кажа. Ще повторя предложението на Зоя. Тя ще бъде поверена на грижите ти жива и здрава. В замяна на това ти и момичето не трябва никога повече да видите Лев. Да обичаш момичетата или да обичаш Лев, това е дилемата, която е стояла пред теб през последните три години. Сега, Раиса, си длъжна да направиш своя избор.
Колима
Лагер №57
Същия ден
Лев едва се държеше на краката си, камо ли да копае. Той работеше в траншея, дълбока три метра, и кирката му отскачаше без никакъв ефект от вечно замръзналата земя. Затворниците бяха разпалили няколко огъня, които подобно на погребални клади на падналите герои в древността горяха бавно, за да размекнат почвата. Но Лев бе далеч от тях — бригадирът нарочно го беше поставил в най-студения и отдалечен край на златната мина, в най-необработената траншея, където дори да беше пълен със сили, не би могъл да изпълни нормата, да изкопае минимално количество руда, за да получи стандартната дажба.
Изтощен, с треперещи крака, той не беше в състояние да носи собственото си тяло. Подутите капачки на коленете му, покрити със синьо-лилави петна, бяха потънали в болезнени мехури. Миналата нощ го бяха накарали да застане на колене с вързани на гърба ръце, а глезените му бяха завързани към китките, така че цялата тежест на тялото падаше върху капачките на коленете. За да не падне, допълнително го вързаха към пречките на една стълба. Часове наред той не можеше да облекчи натиска върху опънатата кожа, която се триеше върху грапавото като шкурка дърво. Всеки опит да промени положението си предизвикваше сподавен вик през парцала, напъхан в устата му. Всички спяха, докато той стоеше на колене и дъвчеше като полудял кон вонящия парцал, с който затворниците бяха избърсали своите язви и гнойни рани. И докато в бараката се чуваше мощно хъркане, само един затворник не спеше заедно с него — Лазар. Той бдеше над Лев през цялата нощ, изваждаше парцала, когато му се гадеше, и го връщаше обратно, когато спреше да повръща. Правеше го с някаква бащинска загриженост към болния син, който трябва да получи заслужен урок.