На разсъмване Лев дойде в съзнание, когато на главата му изляха кофа ледена вода. Развързаха го, извадиха парцала от устата му и той се свлече на пода, без да усеща краката си, сякаш отрязани под коленете. Едва след няколко минути, изпълнени с ужасна болка, той успя да ги раздвижи, а след още няколко минути да се изправи накуцвайки, сякаш състарен със сто години. Затворниците му позволиха да седне на масата и да си изяде дажбата. Те го искаха жив. За да страда. И както пътник в пустинята мечтае за оазис, така и Лев можеше да мисли само за Тимур. И тъй като от Магадан не можеше да се пътува през нощта, следователно оставаше само едно малко прозорче надежда — надвечер, когато неговият приятел и спасител би могъл да се появи.
С треперещи от умора ръце Лев вдигна кирката над главата си, но от това усилие краката му се подкосиха и той падна, като удари подутите си колене. При удара мехурите се пръснаха като презрели младежки пъпки. От отворената му уста излезе беззвучен вик, а от очите му бликнаха сълзи. Сгърчи се, обърна се на една страна, за да даде почивка на коленете си, и остана да лежи на дъното на траншеята. Изтощението притъпи дори инстинкта за самосъхранение. За миг бе готов да затвори очи и да заспи. При този студ никога нямаше да се събуди.
Но си спомни за Зоя, Елена и Раиса, спомни си за семейството си и успя да седне, опря се с ръце на земята и бавно се изправи. Докато се мъчеше да се задържи на краката си, някой го хвана и изсъска в ухото му:
— За теб няма почивка, чекист!
Нито почивка, нито милост. Присъдата се изпълняваше стриктно. Гласът, който просъска в ухото му, не беше на някой пазач, а на събрат затворник, на бригадира, който, тласкан от дива лична омраза, не оставяше на Лев дори минута почивка, когато да не изпитва болка, глад или изтощение, или всичко заедно. Лев не беше арестувал този човек, нито някой член от семейството му. Не знаеше дори името му. Но това нямаше значение. Той бе станал талисман за всички затворници, олицетворение на несправедливостта. Беше „чекист“ и го възприемаха само като такъв, затова омразата на всеки затворник към него бе лична.
Чу се звън на камбана и затворниците захвърлиха инструментите. Лев бе оцелял след първия ден в мината, който не можеше да се сравни с това, което го очакваше през нощта — второто от множеството необявени изтезания. Като влачеше крака нагоре по склона и куцаше, излезе от изкопа и последва останалите с единствената надежда, която го крепеше, че Тимур ще се появи.
Когато наближиха лагера, сивата дневна светлина, проникваща през плътната облачна пелена, вече угасваше. Лев изведнъж забеляза как в равнината проблеснаха фаровете на един камион. Два снопа жълта светлина като далечни светулки. Ако не беше болката в коленете му, би паднал на земята пред милосърдния Бог и би заплакал от облекчение. Блъскан от пазачите, които се осмеляваха да го псуват само когато бяха далече от реформирания си началник, Лев заедно с другите беше натикан отново в зоната, но не спираше да гледа през рамо приближаващите се светлини на камиона. Едва сдържайки се да не извика, с треперещи устни, той се върна в бараката. Каквото и изтезание да са му подготвили, той ще бъде спасен. Застана до прозореца с лице, притиснато до стъклото: като изгладняло дете пред витрината на сладкарница. Камионът влезе в лагера. От кабината скочи един пазач, след него и шофьорът. Лев чакаше, забил нокти в рамката на прозореца. Тимур би трябвало да е с тях, може би е седнал в каросерията. Но минутите се изнизваха и никой не слезе. Продължи да гледа, отчаянието му надделяваше над логиката, докато накрая осъзна, че колкото и да се взира, от камиона повече никой няма да излезе.
Тимур не беше пристигнал.
Лев не можеше да се храни, отчаянието му беше толкова голямо, че притъпи глада. В столовата остана на масата още дълго след като останалите затворници си отидоха, докато накрая ядосаните надзиратели го изгониха с ругатни. Беше по-добре да го накажат те, а не събратята му затворници и да прекара нощта в изолатора — ледената килия, отколкото да изтърпи ново изтезание. Нали все пак тези пазачи действаха по заповедите на реформиралия се началник Синявски. Нали той бе говорил за справедливост и равни възможности? Когато пазачите го избутваха през вратата, Лев се опита нарочно да ги провокира и замахна да удари един от тях. Но беше слаб и немощен, хванаха юмрука му и един приклад го цапардоса по лицето.
Повлякоха го за ръцете, докато краката му ровеха снега. Но не го заведоха в изолатора, а го вкараха в бараката и го захвърлиха по средата. Чу как пазачите си отиват. Лежеше на пода и гледаше гредите над себе си, кръв се стичаше от носа и устните му. А отгоре го гледаше Лазар.