Съблякоха го и увиха с мокри кърпи гърдите му. Вързаха ги здраво на гърба с ръце, притиснати до тялото, така че той не можеше да помръдне. Не усещаше болка. Макар че никога не бе участвал в разпити, познаваше методите, които се използваха, защото от време на време бе принуден да присъства. Но сега се сблъска с нещо ново. Вдигнаха го и го оставиха да лежи по гръб, докато останалите затворници продължиха да вършат личните си работи. Коремът му беше студен и мокър от кърпите, но той беше толкова изтощен, че се възползва от възможността да затвори очи.
Събуди се от шума, който вдигаха затворниците, докато си лягаха, но най-вече от болката в гърдите. Бавно започна да осъзнава какво ще е изтезанието. Кърпите изсъхваха, свиваха се и все повече стягаха ребрата. Садистичната същност на това наказание беше, че той ясно разбираше как болката ще става все по-силна. Докато останалите се наместваха на наровете, Лазар зае обичайното си място до Лев. Гласът му — рижият — също се приближи.
— Имаш ли нужда от мен?
Лазар поклати глава и го прати да си легне. Той погледна гневно Лев като ревнив любовник и се оттегли, както му беше заповядано.
Когато затворниците заспаха, болката стана толкова непоносима, че ако не беше парцалът в устата му, Лев щеше да моли за милост. Наблюдавайки как лицето му се изкривява, сякаш някой навива винтове в гърдите му, Лазар коленичи до Лев в молитвена поза и приближи устни, като почти докосна ухото му. Гласът му беше тих като шумолене на есенни листа.
— Тежко е… да гледаш как някой страда… каквото и да е направил. Ти самият се променяш… колкото и прав да си бил… да търсиш отмъщение.
Лазар спря, за да преодолее умората от произнасянето на тези думи. Болката му никога не изчезваше и го придружаваше като постоянен спътник. Той знаеше, че тя никога няма да утихне и винаги ще живее с нея.
— Питах другите… дали са срещали поне един чекист, който да им е помогнал?… Поне един добър човек?… Всички отговориха… не.
Той замълча, за да избърше потта от челото си, и отново доближи устни до ухото на Лев.
— Държавата избра теб… да ме предадеш… Защото имаш сърце… Аз щях да открия, ако нямаше… В това е твоята трагедия, Максим… не мога да те пощадя… В живота има толкова малко справедливост… трябва да си получим това, което заслужаваме…
Болката се превърна в изстъпление, което беше толкова силно, че прерасна в еуфория. Дървените стени на бараката изчезнаха някъде и той се озова сам в центъра на ледена, бяла равнина — съвсем различна, по-бяла, по-мека и по-ярка, вече не страшна и не студена. От небето се изсипа право на лицето му леден дъжд. Той примигна и разтърси глава. Лежеше на пода в бараката. На главата му плиснаха кофа вода, а от устата му извадиха парцала. Развързаха кърпите, но той едва поемаше въздух, защото дробовете му бяха привикнали със свитото си положение. Седна и продължи да вдишва въздух на малки интервали. Беше се съмнало. Бе оцелял още една нощ.
На път за столовата затворниците минаваха покрай него, не криейки презрението си. Вдишванията на Лев постепенно ставаха по-дълбоки и дишането му се нормализира. Беше останал сам в бараката и си мислеше дали някога в живота си е бил толкова самотен. Изправи се, като се подпираше на наровете, за да не падне. Надзирателят му извика отвън, ядосан, че толкова се бави. Той наведе глава и се потътри към изхода, като едва придвижваше краката си, които се плъзгаха по гладкия дървен под, сякаш беше някакъв начинаещ кънкьор.
Лев спря, когато навлезе в административната зона. Нямаше да издържи още един работен ден, както и трета нощ. Представяше си като наяве най-различни изтезания, на които бе свидетел. Какво ще е следващото? Миражът за Тимур избледня и вече не го крепеше. Плановете им се бяха провалили. Един от надзирателите му изкрещя:
— Размърдай се!
Лев разбра, че трябва да измисли нещо. Беше останал сам. Обърна се към началническата барака и извика:
— Гражданино началник!
При това нарушаване на дисциплината пазачите се втурнаха към него. От бараката на столовата Лазар наблюдаваше всичко. Лев трябваше бързо да привлече вниманието на началника.
— Гражданино началник! Аз зная за доклада на Хрушчов!
Надзирателите го настигаха и преди да може да каже дори една дума, го блъснаха в гърба. Вторият удар беше в корема. Той се строполи на земята и се сви, докато ударите продължаваха да се сипят.
— Спрете!
Надзирателите застинаха. Лев се обърна и погледна към административната барака. Началникът Синявски стоеше на горната площадка.