— Доведете го при мен!
Същия ден
Пазачите помъкнаха Лев нагоре по стълбите и го проснаха в кабинета. Началникът беше застанал в ъгъла до една голяма тумбеста печка. По дървените стени на стаята висяха карти на района и фотографии в рамки на началника, заобиколен от затворници. Синявски се усмихваше, сякаш беше в компанията на приятели, а лицата на затворниците бяха безизразни. Около снимките личаха светли ивици, очевидно старите снимки наскоро са били свалени и заменени с нови.
С изпокъсани дрехи, мръсен и пребит, Лев трепереше като безпризорно дете. Синявски даде знак на надзирателите да излязат.
— Искам да говоря с него насаме.
Те се спогледаха и един от тях каза:
— Този човек вчера се нахвърли върху нас. Ще е по-добре да останем.
Синявски поклати глава.
— Няма нужда.
— Не сте в безопасност с него.
Като се имаше предвид тяхното подчинено положение, те се държаха предизвикателно и едва ли не заплашително. Явно властта на началника на лагера се беше разклатила. Той се обърна към Лев:
— Нали няма да ме нападнеш?
— Няма, гражданино началник.
— Виждате ли, той се държи възпитано. А сега си тръгвайте.
Надзирателите излязоха неохотно и дори не се опитаха да скрият неодобрението си.
Щом те излязоха, Синявски отиде до вратата, за да провери дали някой не е останал там. След като чу скърцането на стъпалата под краката им и се убеди, че са сами, заключи вратата и се обърна към Лев:
— Заповядай, седни.
Лев седна на стола от другата страна на бюрото. В стаята беше топло и миришеше на дърва. На Лев му се доспа. Началникът се усмихна.
— Сигурно си измръзнал.
Без да дочака отговор, отиде до печката, взе една тенджерка и наля кехлибарена течност в малко тенекиено канче, същото като онези, в които им раздаваха екстракта от борови иглички. Подаде го на Лев, като го държеше за ръба.
— Внимавай!
Лев погледна димящата течност. Доближи канчето до устните си — миришеше на нещо сладко. Имаше вкус на стопен мед, ароматизиран с билки. Погълна я, но течността не отиде дълбоко — подобно на слаб дъжд върху изсъхнала, напукана почва, захарите и алкохолът попиха в устата му моментално. Кръвта нахлу в главата му и бузите му пламнаха. Стаята се залюля. Усети някаква нежна, опияняваща мекота, сякаш с нектара беше поел глътка щастие.
Синявски седна срещу него, отвори едно чекмедже и извади от него картонена кутия. Постави я на бюрото между тях. На капака имаше печат:
ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА
Началникът почука по капака.
— Знаеш ли какво има вътре?
Лев кимна.
— Ти си шпионин, нали?
Лев си помисли, че не биваше да пие. Най-лесно е да напиеш гладния затворник, за да му развържеш езика. Сега трябваше да бъде стегнат и предпазлив. Груба грешка беше да се подведе от доброжелателността на този човек. Влизайки в стаята, беше решил да разкрие истинската си самоличност, като изреди известните му подробности от кариерата на Синявски, както и имената на неговите началници. Но неговите думи завариха Лев неподготвен. Началникът наруши мълчанието.
— Не се опитвай да измислиш някаква лъжа. Знам истината. Ти си изпратен, за да докладваш за хода на реформите. Както и твоят приятел.
Сърцето на Лев спря за миг.
— Моят приятел?
— Аз одобрявам промените, но мнозина други не.
— Какво знаете за моя приятел?
— Те търсят и теб, двамата, които пристигнаха снощи. Убедени са, че са изпратени няколко души да ги шпионират.
— Какво е станало с него?
— С твоя приятел? Убили са го.
Пръстите на Лев, които стискаха тенекиеното канче, се разхлабиха, но той не го изпусна. Силите му го напуснаха, прегърби се и се наведе напред, забил поглед в пода.
Началникът продължи:
— Боя се, че ще убият и теб. Като извика, че знаеш за секретния доклад, се издаде. Няма да позволят да си заминеш. Както сам видя, не беше лесно дори да останем сами.
Лев поклати глава. Двамата с Тимур бяха оцелявали при невероятни обстоятелства. Не може да е мъртъв. Сигурно има някаква грешка. Лев се изправи.
— Не е загинал.
— Човекът, когото имам предвид, е пристигнал със „Стария болшевик“. Трябваше да дойде тук като мой заместник. Това е било прикритието му. Всъщност е бил изпратен, за да напише отчет. Поне той го е признал. Заявил, че е изпратен за проверка. Затова са го убили. Не искат да бъдат съдени. И няма да го допуснат.
Сигурно Тимур беше измислил тази история, за да се добере до лагера и да го спаси. Въобще не биваше да иска помощта му. Беше толкова загрижен за спасяването на Зоя, че не прецени какви опасности заплашват Тимур. Бе решил, че те са незначителни, уверен в успеха на своя план и в способностите на двамата. Бе разрушил едно щастливо семейство, опитвайки се да спаси своето, в желанието си да спечели привързаността на Зоя. Разплака се, когато най-сетне започна да осъзнава, че Тимур, най-добрият, единственият му приятел, обожаван от жена си и от синовете си, верен и предан, когото Лев обичаше толкова много — беше мъртъв.