Когато Лев накрая вдигна поглед, видя, че и Синявски плаче. Лев погледна невярващо зачервените очи и мокрото от сълзи, покрито с дребни бръчки лице и се учуди как е възможно той, който бе строил недовършената жп линия с цената на толкова невинни жертви, да плаче за смъртта на човек, когото не познава и за чиято смърт не носи отговорност. Може би плачеше за всички умрели преди, за които не бе пролял нито една сълза, за жертвите, загинали в снега, калта и под слънцето, докато той си е пушил цигарата, доволен, че е изпълнил нормата. Лев избърса очи, като си спомни с какво презрение се отнесе към неговите сълзи Лазар. Свещеникът беше прав. Сълзите са безполезни. Лев дължеше много повече на Тимур. Ако не оцелее, жената и синовете на Тимур никога няма да научат как е загинал той. А и Лев няма да има възможността да им поиска прошка.
Охранителите не смятаха да допуснат той да се върне в Москва. Те бранеха свободата си. Лев беше шпионин, когото еднакво мразеха двете страни — затворниците и надзирателите, освен началника, който, изглежда, беше започнал да откача от осъзнаване на собствената си вина. В най-добрия случай той беше несигурен съюзник, който вече не контролираше напълно лагера. Надзирателите обикаляха като вълци около административната барака и чакаха само той да се появи.
Докато оглеждаше кабинета и в главата му се рояха различни идеи, Лев забеляза на бюрото микрофон, който беше свързан с всички високоговорители в зоната.
— Можете ли да говорите на целия лагер?
— Мога.
Лев стана и напълни ламариненото канче с топлия кехлибарен алкохол, после го подаде на началника.
— Да пийнем.
— Но…
— Да пийнем за светлата памет на моя приятел.
Началникът обърна канчето на един дъх и Лев го напълни отново.
— Да пийнем за паметта на всички, които са загинали тук.
Синявски кимна и пресуши канчето. Лев го напълни отново.
— И за паметта на всички невинни, загинали в цялата страна.
Началникът обърна и последното питие и избърса устните си. Лев посочи микрофона.
— Включете го.
Същия ден
В столовата Лазар обмисляше решението на Лев да потърси покровителството на началника на лагера. Жорес Синявски, разкаял се наскоро за собствената си жестокост, който наистина можеше да го защити. Останалите затворници бяха вбесени, че правосъдието им е отнето. Те вече бяха планирали третото, четвъртото и петото изтезание и с нетърпение очакваха нощта, когато Лев ще страда както са страдали те и ще видят на лицето му изписана болката, която са изпитвали, ще го чуят как се моли за милост и ще получат дългоочакваната възможност да кажат:
— Не.
Лазар го угнетяваше разказът на Лев за жена му Анисия. Наистина бандитите в бараката го увериха, че не е възможно жена, която е пяла химни, готвила и чистила, да се издигне до главатар на банда. Значи Лев отново е излъгал. Но този път Лазар няма да позволи да го измамят.
Изведнъж от външните високоговорители се чу някакво пращене. Едва ли беше нещо повече от случаен шум, но всекидневният им режим беше толкова строг и непроменим, че Лазар потрепна. Той стана от масата, заобиколи затворниците, които закусваха, и отвори вратата.
Високоговорителите висяха на високи дървени стълбове — по един до всяка барака и един в административната зона до кухнята и столовата. Използваха ги рядко. Група затворници се струпаха зад него, включително Георгий, неговият глас, който винаги беше наблизо. Всички гледаха към най-близкия високоговорител, изкривен и очукан от ветровете и времето. По стълба се спускаше жица, прокарана по замръзналата земя към бараката на началника на лагера. Отново се чу пращене, което се смени с пискливия му глас, в който явно се долавяше неувереност.
— Секретен доклад…
Настъпи пауза, след което той продължи, този път по-високо.
— Секретен доклад на XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз. Закрито заседание. 25 февруари 1956 година. Докладчик Никита Сергеевич Хрушчов, Първи секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз.