Лазар се спусна по стълбите и се насочи към високоговорителя. Надзирателите замряха в недоумение. Започнаха да си шушукат помежду си, явно усъмнили се в намеренията на началника. Няколко души закрачиха към административната барака. Междувременно началникът продължаваше да чете доклада. Колкото по-дълго четеше, толкова по-развълнувани ставаха охранителите.
— „… това, което ставаше по времето на Сталин, който допускаше грубо насилие не само над всичко, което му противоречеше, но и над това, което при неговата капризност и деспотичност му се струваше противоречащо на неговите постановки…“
Забързани, охранителите изтичаха по стълбите и започнаха да блъскат по вратата на кабинета, опитвайки се да разберат дали началникът не действа под заплаха. Един от тях се провикна с истинска загриженост:
— Той да не ви е взел за заложник?
Вратата остана затворена. На Лазар не му се вярваше началникът да чете под заплаха. Гласът му стана по-уверен, той се вживяваше в ролята.
— „Сталин въведе понятието «враг на народа». Този термин даваше възможност всеки, който не е съгласен за нещо със Сталин, да бъде подложен на най-жестоки репресии с нарушаване на всякакви норми на революционната законност…“
Отметнал глава, със зяпнала уста, Лазар се беше втренчил във високоговорителя, сякаш в небето над него бе станало някакво божествено чудо.
Всички затворници оставиха закуската си, някои с паниците в ръка наобиколиха стълба с високоговорителя — хората, забравили всичко, се вслушваха в пращящите думи на началника. Звучеше критика към държавата. Критика към Сталин. Лазар никога не беше чувал нещо подобно, не и в такава форма, това бяха думи, които не смееха да си прошепнат дори влюбените, нито двама затворници от съседни нарове. Това бяха думи на техния лидер, произнесени на конгрес, записани, отпечатани и разпратени до най-отдалечените кътчета на страната.
— „Как може да се получи от човек признание за престъпления, които никога не е извършвал? Само по един начин — чрез изтезания, които да го доведат до загуба на съзнание, загуба на разсъдък, отнемайки неговото човешко достойнство…“
Човекът, застанал до Лазар, го прегърна през раменете. Същото направи и този зад него и скоро всички затворници се прегърнаха и станаха едно цяло.
Лазар се стараеше да не обръща внимание на надзирателите и да се съсредоточи върху доклада, но го разсейваше суетенето им. Те не можеха да решат дилемата — дали да спрат началника на лагера да дочете доклада, или да попречат на затворниците да го слушат. Очевидно решиха, че е по-лесно да се справят с един човек, отколкото с хиляда, и започнаха отново да блъскат по вратата, настоявайки Синявски да замълчи незабавно. За да издържа на арктическите студове, вратата бе направена от дебели дъски. На малките прозорчета имаше капаци. Нямаше начин да се проникне вътре. В отчаянието си един от надзирателите започна да стреля с автомата си, но куршумите засядаха в дървото. Той не успя да разбие вратата, но постигна желания резултат. Четенето спря.
Лазар усети настъпилото мълчание като някаква загуба. И не само той. Ядосани от внезапното прекъсване на доклада, затворниците отляво и отдясно затропаха с крака, към тях бързо се присъединиха останалите и накрая всички, две хиляди крака, започнаха да тропат по замръзналата земя.
— Още! Още! Още!
Енергията им бе завладяваща. Не след дълго и Лазар се усети как също тропа в такт.
Лев и началникът на лагера се заслушаха във вълненията навън. От страх да не бъдат застреляни от надзирателите, те не смееха да отворят капаците, за да видят какво става там. Вибрациите от тропането преминаха през пода, а звукът от възгласите преодоля дебелите стени.
— Още! Още! Още!
Синявски се усмихна и сложи ръка на гърдите си, явно възприел тяхната реакция като благодарност за променената му същност.
Атмосферата в лагера се нажежи, на което разчиташе Лев. Той посочи към страниците на доклада, които набързо редактираше, съкращавайки най-шокиращите признания. Подаде на Синявски следващата страница, но той поклати глава.
— Не.
Лев се изненада.
— Защо да спираме сега?
— Защото ще произнеса собствена реч. Аз се… вдъхнових.
— Какво смятате да кажете?
Синявски вдигна микрофона и се обърна към затворниците от лагер №57:
— Говори Жорес Синявски. Вие ме познавате като началник на този лагер, където работя от много години. Новопристигналите може да ме мислят за добър човек, почтен, справедлив и щедър.