— Разбираме се, че ще бъдат съдени само надзирателите. Медицинският персонал и бившите затворници, които са работили за администрацията на лагера, ще бъдат освободени.
Всички се съгласиха и адвокатът продължи:
— Стъпалата, водещи към кабинета на началника на лагера, ще послужат за сцена. Всеки надзирател се отвежда до най-долното стъпало. След това ние, свободните хора, ще посочваме примери за тяхната жестокост. Ако отделният случай се приеме за доказателство, надзирателят ще се изкачи едно стъпало и ако достигне най-горната площадка, ще бъде разстрелян. Ако обаче не стигне до върха и спре на предпоследното стъпало, ще му бъде позволено да слезе по стълбата и да седне.
Лев преброи стъпалата — бяха тринайсет. Тъй като започваха да съдят от най-долното, дванайсет престъпления означаваха смърт, а единайсет или по-малко — живот.
С нисък, тържествен глас адвокатът обяви:
— Началникът на лагера Жорес Синявски.
Заведоха Синявски на първото стъпало и той се изправи пред съдиите си. Рамото му беше небрежно превързано, за да спре кървенето и да остане жив, за да бъде съден. Ръката му висеше безпомощно, но въпреки това той се усмихваше като дете по време на училищна игра и търсеше някое приятелско лице сред насъбралите се затворници. Нямаше представители на защитата или обвинението, от името на двете страни се изказваха затворници. Присъдата също беше колективна.
Веднага се разнесе хор от различни гласове. Чуха се обиди и се изброяваха едно през друго неговите престъпления. Адвокатът вдигна ръце, призовавайки за тишина:
— Един по един! Вдигате ръка, аз ще ви посоча и тогава ще говорите. Всеки ще получи право да се изкаже.
Посочи един възрастен затворник, който си остана с вдигната ръка. Адвокатът му напомни:
— Можете да свалите ръката и да говорите.
— Ръката ми е доказателство за престъплението му.
Два от пръстите липсваха и вместо тях личаха почернелите им пънчета.
— Измръзване. Нямах ръкавици. При минус петдесет градуса — беше толкова студено, че плюнката замръзваше във въздуха. Но той ни изпращаше на работа! Ден след ден. Два пръста — две стъпала!
Чуха се одобрителни възгласи. Адвокатът опъна затворническата си ватенка, сякаш беше официален костюм.
— Проблемът не е в броя на загубените пръсти. Вие говорите за нечовешки условия на работа. Това е престъпление. Но е един пример, затова е едно стъпало.
От тълпата се чу друг глас:
— Аз загубих един пръст на крака! Това брои ли се за едно стъпало?
Имаше предостатъчно деформирани и почернели пръсти, за да изкарат началника до върха. Контролът се изплъзваше на адвоката, който не беше в състояние да измисли нови правила, за да успокои възбудената тълпа.
Началникът на лагера прекъсна споровете, като се провикна:
— Прави сте. Вашите травми са престъпления. Всяка травма е престъпление.
Началникът на лагера се изкачи едно стъпало по-горе. Възраженията спряха и всички се заслушаха в гласа на Синявски.
— Истина е, че съм извършил повече престъпления, отколкото са стъпалата. Ако те стигаха до върха на планината, щях да ги изкача всичките.
Ядосан, че системата му се проваля, адвокатът запита:
— Значи признавате, че заслужавате смърт?
Началникът на лагера избегна отговора.
— Ако трябва да изкачиш едно стъпало, защо да не можеш да слезеш едно стъпало надолу? Ако си извършил престъпление, не може ли да си сторил и някакво добро? Защо да не мога да оправя злините, които съм извършил?
Той посочи затворника, който беше загубил пръста си.
— Загубихте пръста си от измръзване и затова аз трябва да изкача едно стъпало. Миналата година обаче поискахте да изпратите възнаграждението на семейството си. Когато ви обясних, че системата ни не е справедлива и вие не сте спечелили достатъчно, нима не взех от моята заплата, за да допълня разликата? Нали аз лично се погрижих жена ви да получи парите навреме?
Затворникът се огледа наоколо, но не отговори. Адвокатът попита:
— Истина ли е?
Затворникът кимна неохотно.
— Истина е.
Началникът на лагера слезе едно стъпало.
— Нима не бива да сляза едно стъпало заради такава постъпка? Съгласен съм, че все още не съм направил достатъчно добрини, за да изкупя злините. Защо не ме оставите жив? Да прекарам остатъка от живота си, за да се поправя. Няма ли да е по-добре, отколкото да ме убиете?