Георгий, който не искаше да се предаде, се провикна:
— Колко години си бил чекист?
След като бе служил в армията, Лев бе мобилизиран в органите на Държавна сигурност.
— Пет години.
Обръщайки се към останалите, Георгий попита:
— Можем ли да приемем, че е причинявал зло поне на двама души годишно? Невероятно ли е това за един чекист?
Тълпата се съгласи — по две стъпала за всяка година. Лев се обърна към адвоката, надявайки се, че той ще отхвърли това предложение, ала той сви рамене и предложението на Георгий придоби силата на закон. Адвокатът посочи горното стъпало. Лев бе осъден на смърт.
Неспособен да осъзнае, че това е краят, Лев не помръдна.
Някой от тълпата извика:
— Качвай се горе или ще те застреляме там, където стоиш!
Като замаян Лев се изкачи нагоре, прекрачи надупченото от куршуми тяло на началника на лагера и се изправи пред дулата, насочени към него.
Чу се гласът на Георгий, човека, който го мразеше:
— Чакайте.
Лев видя, че Лазар шепне нещо на ухото на Георгий. Обикновено той превеждаше веднага, но този път изчака Лазар да свърши и го погледна въпросително. Лазар повтори думите си. Георгий се обърна към Лев и попита:
— Жива ли е жена ми?
Георгий взе листчето от ръката на Лазар, занесе го на Лев и му го подаде. Лев се наведе и разпозна написаното от Фраершата писмо, което беше доказателство, че тя е жива, и съдържаше сведения, които само тя можеше да знае. То се намираше у Тимур. Преди да го убият, охранителите очевидно бяха претърсили джобовете му.
— Намерихме го в джоба на един надзирател. Ти не си лъгал.
— Не.
— Тя жива ли е?
— Да.
Лазар повика с жест Георгий и прошепна нещо на ухото му. Той неохотно се подчини и каза:
— Настоявам той да бъде помилван.
Москва
Същия ден
Малкия и Зоя седяха един до друг на покрива на блок №424 като две улични котки. Зоя се беше притиснала до него, за да го успокои, че няма намерение да избяга. След уморителния няколкокилометров път по каналите, катеренето по стълби и промъкването покрай покритите с тиня стени и двамата бяха потни и сега се наслаждаваха на прохладния нощен ветрец. Зоя се почувства ободрена. Отчасти защото имаше възможност да се раздвижи след толкова дни и нощи, прекарани в килията, но главната причина беше, че е с него. Това ѝ приличаше на откраднатото ѝ детство — палаво приключение с близък по дух приятел.
Зоя погледна снимката, която Малкия стискаше в ръката си.
— Как се казва?
— Марина Нюрина.
Зоя взе снимката. Нюрина изглеждаше на около трийсет години, строга и надменна. Зоя му върна снимката.
— Трябва да я убиеш ли?
Малкия кимна, сякаш някой му беше поискал цигара. Зоя не беше съвсем сигурна дали му вярва. Беше го видяла как нападна бандита, който се опита да я изнасили. Умееше да борави с нож. Мълчалив и раздразнителен, нямаше вид на момче, което се фука напразно.
— Защо?
— Тя е чекистка.
— Какво е направила?
Малкия я погледна въпросително, като че ли не разбираше въпроса ѝ.
— Арестувала ли е хора? Разпитвала ли ги е?
— Не знам.
— Искаш да убиеш някого, но не знаеш какво е направил.
— Нали ти казах. Тя е чекистка.
Зоя се запита какво знае той за органите на Държавна сигурност и добави предпазливо:
— Не си много наясно с тях, нали? Чекистите имам предвид. Така ли е?
— Знам с какво се занимават.
Малкия се замисли, преди да продължи:
— Арестуват хора.
— Не е ли редно да знаеш нещо повече за човека, когото ще убиеш?
— Фраершата ми заповяда. Не ми трябва нищо друго.
— И чекистите казват същото, че изпълняват заповеди.
Малкия се ядоса.
— Фраершата каза, че може да помогнеш. Така че помагай. Тя не каза, че ще задаваш тъпи въпроси. Ако толкова искаш, мога да те върна обратно в килията.
— Не се ядосвай. Исках само да попитам защо, и толкова. Защо ще убиваме тази жена?
Малкия сгъна снимката и я прибра в джоба си. Зоя разбра, че е прекалила. От превъзбуда беше прекрачила границата, лекомислието ѝ бе надделяло. Сега замълча с надеждата, че нищо непоправимо не се е случило. Очаквайки раздразнение, тя бе изненадана, че Малкия заговори с почти извинителен тон:
— Престъпленията ѝ са описани на този лист. Не исках да моля никого да го прочете на глас.
— Не умееш ли да четеш?
Като внимателно наблюдаваше реакцията ѝ, той поклати глава. Забеляза тревогата му, но се постара да не издаде чувствата си.