— Не си ли ходил на училище?
— Не.
— Какво е станало с родителите ти?
— Те са умрели. Израснах по гарите, докато Фраершата не ме прибра.
След това Малкия попита:
— Лошо ли е, че не умея да чета?
— Не си имал възможност да се научиш.
— Не се гордея с това.
— Знам.
— Бих искал да мога да чета и да пиша. Ще се науча някой ден.
— Сигурна съм, че ще се научиш бързо.
Те прекараха в мълчание около час, наблюдавайки как един по един прозорците на съседните здания угасват, хората си лягаха. Малкия се изправи и се протегна като някакво нощно явление, което изплува, когато всички заспят. От джобовете на развлечените си панталони извади макара с твърда тел и я разви. На края на телта прикрепи малко огледало и го стегна здраво, след което го нагласи под ъгъл четирийсет и пет градуса. Приближи се до края на покрива, легна по корем и пусна надолу телта, докато огледалото се изравни с прозореца на спалнята. Зоя легна до него и погледна надолу. Пердето беше дръпнато, но оставаше малка пролука, през която можеше да се види някаква фигура на леглото в тъмната стая. Малкия изтегли телта, свали огледалото, намота телта и прибра всичко в джоба си.
— Ще влезем от другата страна.
Зоя кимна, но той промърмори:
— Можеш да останеш тук.
— Сама?
— Надявам се, че няма да избягаш.
— Виж какво, аз мразя чекистите не по-малко от Фраершата. Затова идвам с теб.
Те си събуха обущата, оставиха ги грижливо подредени на покрива и започнаха да се спускат по водосточната тръба. Спуснаха се не повече от метър. Малкия стигна до прозореца толкова леко, сякаш слизаше по стълба. Зоя го следваше колебливо и се стараеше да не гледа надолу. Бяха на шестия етаж и падането би било фатално. Малкия извади ножа, повдигна резето, отвори прозореца и влезе в апартамента. От страх Зоя да не вдигне шум, се обърна и ѝ подаде ръка, но тя я отблъсна и внимателно се спусна на пода.
Бяха проникнали в голям, просторен хол. Зоя прошепна на ухото му:
— Сама ли живее?
Той кимна недоволен. Сега всякакви въпроси бяха неуместни. Искаше пълна тишина. Апартаментът беше много голям. Ако се съдеше по квадратурата му, Зоя можеше да си представи мащаба на престъпленията на тази жена.
Вратата на спалнята беше затворена. Малкия се протегна и хвана дръжката. Преди да отвори, даде знак на Зоя да остане в хола. Тя искаше да го последва, но той не позволи. Зоя кимна и се отдръпна назад. Той отвори вратата.
Малкия прекрачи прага на тъмната стая. Марина Нюрина лежеше в леглото на една страна. С изваден нож той пристъпи към нея и спря, сякаш балансираше на ръба на пропаст. Жената в леглото бе доста по-стара от жената на снимката — косата ѝ беше побеляла, а кожата набръчкана — изглеждаше поне на шейсет години. Той се поколеба дали не беше сгрешил адреса. Не, адресът бе точен. Сигурно снимката е правена преди много години. Приближи се още и погледна сгънатата снимка. Лицето на старата жена беше в сянка и той не беше сигурен. Сънят придава изражение на невинност.
Изведнъж Нюрина отвори очи и извади ръката си изпод завивката. Държеше пистолет, дулото на който гледаше право в челото на Малкия. Измъкна се от леглото, облечена в цветна нощница.
— Назад!
Малкия се подчини, като държеше в едната ръка ножа, а в другата снимката, пресмятайки дали ще успее да я обезоръжи. Тя отгатна мислите му, вдигна пистолета и стреля по ножа, отнасяйки при това и върха на един от пръстите му. Той изкрещя и хвана ръката си, а ножът падна на пода. Нюрина каза:
— Изстрелът ще доведе охраната. Няма да те убивам, нека те да те изтезават. Може даже да им помагам. Искам да зная къде се крият твоите съучастници. И тогава ще ги избием всичките. Да не си въобразявате, че ще вдигнем покорно ръце и ще позволим на тебе и твоята банда да ни изколите един по един?
Малкия отстъпи, а тя се изправи до леглото.
— Ако си решил да бягаш, разчитайки на лесна смърт с куршум в гърба, откажи се. Ще стрелям в краката ти. По-добре да го направя още сега, за да съм сигурна.
Задъхана, с разтуптяно сърце, Зоя разбра, че трябва да действа незабавно, а не да стърчи по средата на стаята като уплашено дете. Старата жена, изглежда, не беше я забелязала. Огледа се и видя, че няма къде да се скрие, освен под писалището. Малкия бавно отстъпваше от спалнята към нея, а от ръката му капеше кръв. Внимаваше да не погледне към нея, за да не я издаде. Тя беше единственият му шанс за спасение. Жената беше стигнала почти до вратата и Зоя се мушна под бюрото.
От скривалището си тя видя жената за пръв път. Много по-стара, отколкото на снимката, но същата. Усмихваше се злорадо, наслаждавайки се на властта, която ѝ даваше пистолетът, докато преследваше Малкия отблизо. Ако Зоя не направи нищо и си остане под писалището, пазачите щяха да дойдат и да арестуват Малкия, а нея да върнат при Елена и Раиса. И при Лев. Ако не направи нищо, животът ѝ отново ще се върне в нормалното си русло.