Затвори книгата и я пъхна в джоба си. Защо всичко това се случи тъкмо днес? Не може да е просто съвпадение. Въпреки неуспехите му да издаде книга или списание със задоволително качество, неочаквано беше получил поръчка за важен държавен документ. Не му казаха за какво става дума, но престижната задача означаваше качествени материали — добра хартия и мастила. Най-после получи възможност да направи нещо, с което да се гордее. Щяха да му донесат текста още тази вечер. А някакъв завистник се опитваше да му отмъсти точно когато съдбата бе решила да промени живота му.
Излезе от печатницата и забърза към кабинета си, приглаждайки сивите си кичури. Беше облякъл по-хубавия си костюм — имаше само два: един всекидневен и един за по-специални случаи. Днес случаят беше специален. Тази сутрин стана с лекота от леглото. Събуди се преди жена си и се избръсна, тананикайки. Дори изяде цялата си закуска, което не беше правил от седмици. Пристигна рано в печатницата и първата му работа беше да намери бутилката водка в шкафчето и да я излее в умивалника. След което прекара деня в чистене, бърсане и изтриване на мазните петна около линотипните машини. Синовете му — и двамата студенти в университета, го посетиха и бяха впечатлени от преобразованието. Сурен им припомни, че е въпрос на принцип работното място да се поддържа безупречно, защото е мястото, където човек намира своята идентичност. Те го целунаха за довиждане и му пожелаха късмет в тайнствената задача. Най-сетне, след години секретност и поредни несполуки синовете имаха повод да се гордеят с него.
Погледна часовника си. Беше седем вечерта. Те щяха да пристигнат всеки момент. Трябва да забрави за непознатия и снимката. Това сега не беше никак важно. Не бива да допуска нещо да го разсейва. Съжали, че е излял водката. Една глътка щеше да го успокои. Но дъхът му можеше да го издаде. По-добре да не пие, дори да е нервен — това щеше да покаже, че се отнася към възложената работа сериозно. Сурен посегна към бутилката квас — безалкохолна ръжена напитка, която щеше да свърши работа.
Но в бързината бутна с треперещите си ръце една стойка с оловни букви. Съдът с буквите падна от плота и те се разпиляха по пода.
Дзън. Дзън.
Сурен се вцепени. Вече не се намираше в кабината си, а стоеше в дълъг и тесен тухлен коридор с множество железни врати от едната страна. Той позна мястото — затвора в Орел, където служеше като охранител, когато започна Великата отечествена война. Съветската армия беше принудена да отстъпва от бързо приближаващите се германски войски и охранителите получиха заповед да ликвидират затворниците, за да не оставят потенциални доброволци за нацистите. Зданието на затвора вече беше под бомбите на немските щуки1 и под обстрела на танковете и те бяха изправени пред непосилната задача да унищожат за броени минути стотиците политически престъпници, наблъскани в двайсетина килии. Нямаха време за разстрел и бесене. Негова беше идеята да хвърлят по две гранати във всяка килия. Той беше изтичал до края на коридора, дръпнал желязната решетка на прозорчето и хвърлил вътре две гранати, дзън, дзън — бяха изтрополили по циментовия под на килията. След като затворил прозорчето, за да не могат затворниците да изхвърлят гранатите, се втурнал обратно по коридора, за да се скрие от експлозията, представяйки си как хората се опитват да хванат гранатите с мръсните си пръсти и да ги изхвърлят навън през тясното, зарешетено прозорче.
Сурен притисна с длани ушите си, сякаш това можеше да заличи спомена. Но тракането продължаваше, все по-шумно, докато гранатите се търкаляха по пода на килиите.
Дзън. Дзън. Дзън. Дзън.
Той изкрещя:
— Стига.
Когато свали ръце от ушите си, разбра, че всъщност някой чука на вратата.
13 март
На гърлото на жертвата имаше няколко дълбоки, разръфани разреза. И никакви други наранявания над и под тях, което сякаш говореше едновременно за ярост и самообладание на убиеца. Като се има предвид зверският начин на убийството, имаше съвсем малко кръв от двете страни на разрезите, образуваща две локвички като ангелски крила. Убиецът вероятно беше повалил жертвата на пода, притиснал я е там и продължил да нанася режещи удари дълго след като Сурен Москвин — петдесет и пет годишният управител на малката университетска печатница — бе изпуснал последния си дъх.