— Ти си взел часовника на моя приятел?
Надзирателят не отговори.
— Той беше на моя приятел.
Лев усети как гневът напира в него.
— Това е неговият часовник.
Надзирателят трепна. Лев почука по циферблата и каза:
— Ще го взема.
Започна да разкопчава каишката, като едновременно с това вдигна крак и опря коляно в ранените и окървавени гърди на надзирателя.
— Виждаш ли… това е семейна ценност… Сега тя принадлежи на жената на Тимур… и на сина му… на двамата му синове… две чудесни момчета. Часовникът им принадлежи, защото ти си убил баща им… ти си убил моя приятел…
От устата и носа на ранения бликна кръв и той се опита да избута крака на Лев от гърдите си. Лев обаче продължи да го натиска. Просълзи се от болката в коляното. Това не бяха сълзи за Тимур, а сълзи на омраза и отмъщение, които го караха да натиска все по-силно, докато не разбра, че панталонът му е подгизнал от кръвта на ранения.
Успя да откопчае каишката, да освободи часовника от китката на надзирателя и да го прибере в джоба си. Останалите петима го гледаха ужасени. Той ги подмина и извика на един от затворниците:
— Един от тези умря. Има място за друг.
Разтовариха тялото и никой не попита нищо. Лев разгледа часовника. Гневът му започна да се уталожва и той почувства някаква слабост, но не от срам или съжаление, а защото най-мощният стимулант — отмъщението — постепенно го напускаше. Такъв силен гняв вероятно изпитваше и Фраершата към него.
Лев погледна към ранения надзирател, който креташе към камиона, за да замени убития. Ръката му беше омотана в кървави превръзки. Но нещо не беше наред. Той явно нервничеше. Може би също бе замесен в убийството на Тимур. Лев го спря, дръпна превръзките, под които се видя дълго повърхностно одраскване от лакътя до дланта, което очевидно сам си беше причинил. Такива бяха и раните по главата му. Той прошепна:
— Моля ти се…
Ако го заловят, ще го разстрелят. Ако затворниците разберат, че надзирателите се възползват от тяхната милост, след като самите не бяха я проявявали, цялата операция щеше да бъде провалена. Но сега, след убийството на надзирателя, Лев се поколеба само за миг, преди да му разреши да се качи в камиона.
Лазар чрез Георгий се обърна към затворниците, обяснявайки защо иска да тръгне:
— Едва ли ще живея дълго. Освен това съм твърде слаб, за да се сражавам. Благодаря, че ми позволявате да се върна у дома.
Младият водач отговори:
— Лазаре, ти си помагал на много хора. И на мен. Заслужил си го.
Останалите шумно се съгласиха.
Лев се приближи до Лазар, оглеждайки външния му вид.
— Трябва да се преоблечем като надзиратели.
Лев, Лазар и Георгий свалиха униформите на трима мъртъвци и бързо ги навлякоха, страхувайки се затворниците да не променят решението си. Облечен в униформата, която не му беше по мярка, Лев седна на кормилото, Георгий в средата, а Лазар от другата страна. Затворниците отвориха портала.
Изведнъж младият работник потропа по капака. Лев беше готов да потегли веднага, ако се наложи, но той съобщи:
— Те са съгласни да приемат ранените като знак на добра воля. Всичко добро, Лазаре, дано да намериш жената и детето си.
Той се отдръпна от камиона. Лев включи на скорост, мина край останките на двете кули, през отворения портал и подкара по пътя направо към военния лагер на другия край на равнината.
Към портала дотича радистът. Затворниците гледаха как камионът поема по главния път. Останал без дъх, радистът извика:
— Вече заминаха ли? Но ние не сме съобщили на областния директор. Не сме му казали, че изпращаме болните и ранените. Може би да изтичам и да пусна радиограма?
Младият водач го хвана за ръката и го спря.
— Нищо няма да им казваме. Не можем да правим революция с хора, които се спасяват от нея. Лазар ще ни бъде за урок. Всички трябва да разберат, че няма друг изход освен борба. Ако войниците открият огън по собствените си ранени, така да е.
Същия ден
Лев караше бавно по пътя, който водеше към временния лагер. Оставаха още два километра, когато погледът му привлече малко облаче дим на хоризонта.
Пред него изведнъж всичко се замъгли от облак прах, предизвикан от взрив на пътя само на метри пред камиона. По предното стъкло се посипаха ледени късове, кал и шрапнели. Лев рязко нави кормилото, за да избегне кратера. Дясното колело се плъзна по асфалта. Камионът едва не се обърна и се разтресе от неравностите, докато преминаваше през пушека. Въртейки кормилото, той успя да го изправи и да го върне на средата на пътя. Погледна в огледалото и видя изровения участък.