Същия ден
Сянката от планината обгръщаше лагер №57 и се простираше през равнината чак до временния военен лагер. Абел Презент погледна часовника си — отровата ще подейства скоро и затворниците ще загубят съзнание. Всичко беше точно пресметнато. През нощта никой в лагера нямаше да види нищо странно в това, че затворниците са уморени. Преди да започнат да се съмняват в нещо, войските ще се приближат незабелязано към лагера, ще разкъсат телените заграждения и ще превземат зоната. Затворниците ще загинат всички, с изключение на малък брой, необходими, за да се избегнат обвинения в масово убийство. Новините за този успех ще се разпространят в цялата област. Всеки лагер ще бъде предизвестен, че бунтът е потушен и ГУЛАГ ще остане същият, какъвто е бил по-рано — няма да изчезне в миналото, а ще стане част от бъдещето и винаги ще бъде част от него.
— Разрешете да се обърна, другарю директор.
Пред него бе застанал един раздърпан охранител.
— Бях в камиона, който пристигна от лагер №57. Един от ранените, които те освободиха.
Ръката му беше превързана. Абел се усмихна съчувствено.
— Защо не сте в медицинската палатка?
— Сам се нараних, за да ме вземат в камиона. Не е нещо сериозно. Докторът каза, че съм годен за служба.
— Не трябва да се притеснявате за другарите си. Скоро ще предприемем спасителна операция.
Абел се готвеше да си тръгне, но охранителят продължи:
— Не е за тях. Става дума за тримата мъже, които карат камиона.
Същия ден
Лев караше по шосето през нощта, при светлината на мътните фарове, и напрегнато стискаше кормилото, докато се взираше в пътя. Само адреналинът го крепеше да не падне от умора. Пътуването до Магадан бе монотонно и еднообразно и единствената трудност беше тесният дървен мост. Най-сетне за първи път се показаха светлините на Магадан в подножието на хълма, а зад него обширната черна повърхност на морето. Летището беше съвсем близо, на север от града.
Изведнъж се чу някакво свистене и пред тях увисна оранжева фосфоресцираща светлина. От покрайнините на града изстреляха втора ракета, след това трета и четвърта и осветиха шосето. Лев натисна спирачките.
— Търсят ни.
Загаси фаровете, наведе се през счупения прозорец и погледна назад. В далечината се виждаха многобройните светлини на колите, които се спускаха по планинския път.
— Напредват от двете страни. Ще подкарам извън пътя.
Георгий поклати глава.
— Ако останем на шосето, ще ни настигнат след няколко минути.
— Тогава извън пътя, но кога ще стигнем? Не бива да губите време.
Георгий се обърна към Лазар:
— Отдавна съм се примирил, че никога няма да напусна Колима. Много отдавна.
Лазар поклати глава, но Георгий, който беше неговият глас, бе непреклонен.
— Чуй ме, Лазаре, поне веднъж. Няма да пътувам с теб за Москва. Остави ме да постъпя както искам.
Лазар прошепна нещо на Георгий и той не повтори думите, тъй като бяха предназначени само за него.
В това време изстреляха втори залп от ракети, този път още по-близо. Лев слезе от камиона и Лазар го последва. Георгий застана зад кормилото. Погледна през счупеното стъкло към Лазар, преди да потегли неуверено към Магадан. Лазар бе загубил част от себе си — своя глас.
Лазар и Лев се запрепъваха в тъмнината по неравната замръзнала земя към мигащите светлини на летището. Георгий се оказа прав. Местността беше толкова пресечена, че камионът би заседнал след минути. Силна болка прониза коленете на Лев, той се спъна и падна. Лазар му помогна да се изправи. Прегърнати, с ръце на раменете, те бяха странна двойка.
В небето пламна още един грозд от ракети и оранжевите им светлини надвиснаха над шосето. Чу се стрелба. Лев и Лазар спряха и се обърнаха назад към пътя. Бяха открили камиона. Той ускори и се устреми към контролно-пропускателния пункт. Подложен на силен обстрел, закриволичи, явно загубил управление, и продължи известно време по шосето, преди да се плъзне и обърне. Щяха да намерят в кабината само едно тяло и бързо ще разширят търсенето. Лев каза:
— Нямаме много време.
Приближавайки района на летището, Лев се спря, за да огледа примитивната му уредба. Имаше три самолета. Единственият, който можеше да извърши полет през Съветския съюз, беше двумоторният Ил-12.
— Отиваме до оня „Илюшин“ — най-големия самолет — и вървим бавно, като че ли работим тук.
Излязоха на открито. Настрани работеха няколко техници и войници. Нямаше паника, нито патрули. Лев почука по люка на самолета. Бяха му обещали, че ще е готов за полет по всяко време. Тъй като имаше опасност бягството да бъде разкрито, Панин бе уверил Лев, че на борда постоянно ще има дежурен летец.