Лев почука отново, секундите се нижеха и го обземаше мъчително нетърпение. Люкът се отвори и оттам надникна някакъв младеж на не повече от двайсет години. Изглежда, беше задрямал. От кабината ги лъхна миризма на алкохол. Лев каза:
— Пристигнали сте тук по заповед на Фрол Панин, така ли?
Младежът разтърка очи.
— Тъй вярно.
— Трябва да летим за Москва.
— Казаха, че ще сте трима.
— Нещата се промениха. Трябва да тръгнем веднага.
Без да дочака отговор, Лев се покатери в самолета, помогна на Лазар и затръшна люка. Младежът се обърка.
— Не можем да излетим.
— Защо?
— Пилотът и помощникът му ги няма.
— Къде са?
— Отидоха да вечерят в града. Ще се върнат след половин час.
Лев бе преценил, че разполагат с не повече от пет минути. Обърна се към младежа:
— Как се казваш?
— Константин.
— Самолетът готов ли е за полет?
— Ако имаме пилот.
— Колко пъти си летял?
— На този самолет никога.
— Но си пилот?
— Обучавам се. Летял съм на по-малки самолети.
— Но не и на този?
— Гледал съм как го правят.
Какво пък, щеше да се наложи да се задоволят с това, което имаха.
— Константин, слушай ме много внимателно. Ако не успеем да излетим веднага, те ще убият и теб заедно с нас. Или ще загинем тук, или ще летим с този самолет. Не те заплашвам, просто нямаме друг избор.
Младежът огледа кабината, а Лев го подкрепи:
— Вярвам в теб. Можеш да го направиш. Приготви самолета за излитане.
Лев седна на мястото на втория пилот пред таблото за управление с непонятни прибори и лостчета. Имаше смътна представа за това как се управлява самолет. А и на Константин ръцете трепереха.
— Пускам двигателите.
Витлата трепнаха и бавно се завъртяха. Лев погледна през прозореца. Бяха привлекли вниманието на войниците и неколцина се приближаваха към тях.
— Трябва да бързаме.
Самолетът излезе на пистата. Радиото изпращя, но Лев го изгаси, преди да се свържат с тях от контролната кула. Не искаше младият пилот да чуе заплахите им.
Лазар, който бе седнал зад тях, потупа Лев по рамото и посочи към прозореца. Войниците тичаха към самолета с автомати в ръце.
— Константин, да излитаме.
Самолетът започна да набира скорост.
Войниците тичаха успоредно на кабината. Когато самолетът ускори и те изостанаха, започнаха да стрелят и куршумите отскачаха от моторите. Изглежда, все пак щяха да излетят, но в това време Лев вдигна поглед и видя, че право към тях се спуска бомбардировачът ТУ-4.
Младият пилот поклати глава и намали скоростта. Лев заповяда:
— Не намалявай! Това е единственият ни шанс!
— Какъв ти шанс!
— Трябва да излетим!
— Ще се сблъскаме! Не мога да мина през бомбардировача!
— Карай право срещу него. Той ще се вдигне. Давай!
Наближаваха края на пистата.
Откъснаха се от земята, издигнаха се и се насочиха право срещу бомбардировача. Или той трябваше да спре да се спуска, или щяха да се сблъскат.
Константин изкрещя:
— Те не променят курса! Трябва да кацнем!
Лев задържа ръката му на лоста, за да не променя курса. Ако се опитат да кацнат аварийно, ще ги хванат и ще ги разстрелят. Нямаше какво да губят, за разлика от екипажа на самолета отсреща.
Бомбардировачът рязко се издигна и зави встрани в мига, когато техният самолет прелетя под него, като едва не закачи с опашката си огромното му тяло. Най-сетне пред тях се простираше чисто небе. Константин се усмихна щастливо с усмивката на човек, на когото не му се вярва, че е останал жив.
Лев се измъкна от седалката си и се присъедини към Лазар в опашката на самолета. Магадан беше останал зад тях като разпръснати светлини в мрака. Светът, където Лев бе изпратил Лазар — дива пустош, която е била негов дом цели седем години.
Москва
Същия ден
Раиса седеше на леглото на Елена и я наблюдаваше как спи. След посещението на Фраершата въпросите, които Елена задаваше, станаха по-настоятелни, сякаш бе усетила, че положението се е променило. Обещанията, че Зоя ще се върне скоро, не бяха достатъчни. Престана да им вярва и все по-често я обземаше безпокойство.
Телефонът иззвъня и Раиса се затича към него.
— Ало?
— Раиса, обажда се Фрол Панин. Свързахме се по радиото с Лев. Самолетът вече лети насам. Ще кацне след около пет часа. Лазар е с него.