Когато стигнаха до най-долната скоба, Лев огледа главния тунел. Той бе залят от разпенен поток вода. Поройният дъжд бе препълнил каналите и вместо оскъдни ручейчета градът изхвърляше в шахтите цели водопади мръсна вода. Без да е сигурен, че ще могат да продължат, Лев допусна, че покрай стените трябва да има някакви бордюри. За да се убеди в предположението си, той внимателно опипа пода с крак. И наистина откри под водата тесен бетонен бордюр.
Обърна се към Лазар, надвиквайки шума на водата:
— Дръж се по-близо до стената!
Лазар се спусна долу, подкрепян от Лев. Притискайки се до стената, двамата се промъкваха по тесния бордюр, но покачващата се вода стигна до коленете им. Всяка крачка изискваше огромна предпазливост. След като изминаха още известно разстояние, Лев видя фенер, закачен на стената над една врата. Остърга тинята, която покриваше всичко, блъсна вратата и тя се отвори. Водата нахлу по стълбите, които водеха някъде дълбоко под земята. Те бързо затвориха вратата, за да спрат водния поток, и въздъхнаха облекчени, че са успели да преодолеят опасния тесен бордюр.
На тясната спираловидна стълба беше задушно и горещо. Продължиха да слизат мълчаливо, а дишането им звучеше като ехо в затворен кладенец. След петдесетина стъпки стигнаха до друга врата. Лев я бутна силно и пантите изскърцаха. Зад нея не се усещаше никаква миризма, пито се чуваше течащата вода, цареше пълна тишина. Лев се обърна към Лазар:
— Остани тук.
Влезе в новия тунел и го огледа, светейки с фенерчето си. Стените бяха сухи. Кракът му напипа някаква релса — намираха се в тунел на метрото.
Подобно на някакъв подземен изгрев, пред него се появи мека жълта светлина, излъчвана от старомодна миньорска лампа. Държеше я някакъв истински гигант, ръцете и вратът му бяха покрити с татуировки.
— Не мърдайте!
Татуираният претърси Лев и Лазар, след което затвори желязната врата към каналите и я заключи. Обърна се и посочи накъде да вървят. Тръгнаха с Лев начело, Лазар по средата и татуираният отзад, който започна да им обяснява:
— Това отклонение на метрото го няма на никоя карта. След като са го завършили, работниците са били разстреляни, за да не научи никой за съществуването му. Нарича се „спецтунел“ и води от Кремъл до Раменское, подземно градче на петдесет километра оттук. Ако Западът ни нападне, нашите вождове ще слязат и ще седят на копринените си възглавници, докато Москва изгори.
След като изминаха известно разстояние, той каза:
— Тук.
В стената се показа желязна врата. Лев я отвори и освети с фенерчето си бетонна стълба, която за щастие водеше нагоре. Татуираният затвори и тази врата след тях. Секунди след това се разнесе съскащ звук — ключалката бе блокирана с киселина. Никой не можеше да ги последва.
Мокри от пот, стигнаха до горната площадка на стълбата. Вратата навън не бе заключена и те се озоваха на станцията на метро „Таганская“. Лев излезе от метрото в центъра на площада и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Лазар вдигна ръка и посочи към реката, която беше на двеста метра от тях. На средата на големия Краснохолмски мост стоеше някаква жена.
Лев забърза към нея, Лазар не изоставаше. Когато стигнаха брега на реката и излязоха от завета на зданията, вятърът удвои силата си. Мостът представляваше солидна бетонна арка, под него бучеше и се пенеше река Москва, разбунена от поройния нощен дъжд. Жената стоеше по средата на моста и ги очакваше, по якето ѝ се стичаха струйки вода. Когато се приближи, Лев позна якето си.
Раиса смъкна качулката.
Той се затича към нея и я хвана за ръцете, объркан от вълнение, загриженост и облекчение. Раиса обаче се освободи от прегръдката му.
— Защо не ми каза нищо за Зоя? Тя е вдигнала нож над тебе, а ти ми каза, че нищо не се е случило. Излъгал си ме за нещо толкова важно. Какво си обещахме? Никакви лъжи! Никакви тайни! Обещахме си го, Лев.
— Раиса, аз изпаднах в паника. Исках да оправя нещата, преди да ти кажа. Когато излезе от болницата, вече се стягах за Колима. Ти беше все още твърде слаба.
— Лев, не аз бях слабата. А ти! Не ти ли омръзна да се правиш на герой? Ние трябва да мислим за Зоя и Елена. Срещах се с Фраершата. Тя ме потърси. Тя за нищо на света няма да ти върне Зоя. Това никога няма да стане.
От южната страна на моста блеснаха фарове, замъглени от дъжда. Колата бързо се приближаваше към тях и Лев прикри очите си от силната светлина. Автомобилът спря. Вратите се отвориха. Караше я някакъв бандит. Отвътре излезе Фраершата, без да обръща внимание на дъжда. Погледна към Лев, след това към Раиса, преди да обърне поглед към мъжа си Лазар.