Лазар неуверено се приближи, шокиран от промяната в нея, въпреки предупрежденията на Лев. Застанаха един срещу друг. Тя го огледа и докосна бузата му. Той трепна, но не се отдръпна. Тя каза тихо:
— Ти си страдал много.
Лазар се опита да прошепне.
— Имаме ли… син?
— Синът ни е мъртъв. И жена ти също.
Чу се изстрел, блесна светлина и Лазар падна на колене, като се държеше за корема.
Лев се втурна напред и успя да го хване, преди той да падне на мокрия бетон. На устните му се появиха мехурчета кръв. Поразен от това безсмислено убийство, Лев се обърна към Фраершата:
— Защо?
Тя го гледаше мрачно отгоре, без да даде някакво обяснение. Лев не сваляше очи от Лазар, сгушен в прегръдката му. Човекът, когото бе предал, а след това освободил, който бе спасил живота му, беше мъртъв. Пусна тялото на земята.
Фраершата дръпна Лев за ризата.
— Влизай отпред в колата!
След това махна с пистолета си към Раиса.
— Ти също!
Лев се изправи и зае шофьорското място. Раиса седна до него. Отзад лежеше Зоя с вързани ръце и глезени. Устата ѝ беше запушена, в очите ѝ се четеше ужас. В колата обаче имаше някои промени — момичето беше отделено от тях с решетка. Раиса и Лев почти едновременно се хванаха за нея.
— Зоя!
Зоя притисна лице към решетката от другата страна, молейки за помощ въпреки запушената си уста. Пръстите им се докоснаха — Лев разтърси решетката, но тя беше закрепена здраво.
Задната врата се отвори, Фраершата хвана Зоя и я издърпа навън. Лев се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Раиса също се опита да отвори, но безуспешно. Фраершата и нейният човек помъкнаха Зоя към багажника. Бандитът извади един чувал и Фраершата напъха Зоя в него.
Лев се извъртя и заблъска страничното стъкло с крака, опитвайки се да го избие. Риташе като побесняло магаре, но стъклото не мръдна. Раиса извика:
— Лев!
Лев се доближи до жена си и се загледа в реката. Бандитът и Фраершата мъкнеха чувала, в който отчаяно риташе Зоя, опитвайки се да се освободи. Мъжът я удари по лицето и момичето затихна. Това беше достатъчно, за да може да я натика в чувала и да го завърже. Двамата вдигнаха чувала, към който беше завързана тежест. Провесиха зашеметената Зоя през парапета. Лев притисна лице към стъклото и видя как чувалът полетя в реката.
Фраершата се наведе над капака на мотора към предното стъкло. Очите ѝ горяха и тя се наслаждаваше на болката им като котка, докопала паницата с мляко. Дива ярост обзе Лев и той бясно заблъска с юмруци по бронираното предно стъкло. Фраершата с наслаждение продължи да наблюдава отчаянието му, след което се метна на задната седалка на един мотоциклет. Лев дори не бе забелязал двата мотора, спрели до тях.
Заключен в колата, той ритна ключалката на запалването и оголи жиците. Свърза ги, натисна педала за газта и моторът изрева. Тръгна рязко, сякаш готов да преследва Фраершата, а Раиса извика:
— Лев! Зоя!
Лев обаче нямаше намерение да преследва Фраершата. Набра скорост и изви рязко към парапета на моста. Колата се блъсна и се раздра отстрани. Моторът пушеше, колелото се въртеше във въздуха. Лев се обърна към жена си — на главата ѝ имаше рана, но тя вече се измъкваше от седалката през разбитата врата. Лев се втурна след нея и стигна до мястото, където бяха хвърлили Зоя.
Раиса скочи първа, а Лев, без да се бави, я последва. Докато падаше, видя как тя се заби във водата миг преди краката му да докоснат повърхността. Под водата течението го увлече надолу. Потискайки инстинкта да изплува, подпомаган от течението, той се насочи към дъното, където би трябвало да бъде Зоя. Не знаеше колко дълбока е реката и риташе все по-силно, за да се потопи по-дълбоко. Дробовете му пареха, докато си проправяше път надолу. Най-сетне ръцете му докоснаха тинестото дъно. Не виждаше нищо около себе си. Водата бе черна. Опита се да търси и се завъртя наоколо, но беше безполезно. Останал без въздух, изплува на повърхността и жадно си пое дъх. Мостът бе останал далеч зад него.
Лев пое дълбоко въздух, готов да се гмурне отново. Но недалеч чу вика на Раиса:
— Зоя!
Това бе безнадежден зов.
Шест месеца по-късно
Москва
20 октомври
Филип разчупи хляба и се загледа как все още топлото тесто се разтегля и се къса с неравни краища. Отщипна едно парченце от мекото, сложи го на езика си и го сдъвка бавно. Хлябът беше много вкусен, което означаваше, че и цялата фурна е отлична. Изведнъж му се прииска да се натъпче, да намаже хляба с дебел слой масло и да види как то се разтапя, преди да захапе къшея. Но за съжаление не можеше да преглътне дори и малка хапка. Застана над кофата за боклук и изплю лепкавата кашичка. Такова отношение към хляба го ужасяваше, но нямаше избор. Макар че беше пекар, един от най-добрите в града, четирийсет и седем годишният Филип не можеше да поглъща нищо освен течности. Упорита и нелечима язва на стомаха го измъчваше през последните десет години. Неговият стомах бе прояден от кратери, пълни с киселина — скрити белези от Сталиновия режим, свидетелство за безсънните нощи, когато недоумяваше дали не е прекалено строг с подчинените му мъже и жени. Той беше перфекционист. Всяка грешка го изкарваше от нерви. Недоволните работници биха могли да напишат донос срещу него за буржоазни тенденции и за какво ли не. Дори днес при подобни спомени стомахът му се бунтуваше. Побърза към масата, за да си приготви разтвор от сода, и след като погълна неприятната на вкус бяла течност, си каза, че всичките му тревоги са останали в миналото. Вече нямаше среднощни арести. Семейството му беше в безопасност, а и неговата съвест бе чиста. Но цената беше болният стомах. Като се имат предвид обстоятелствата, тази цена, дори и за един пекар и лакомник, не изглеждаше твърде висока.