— За пръв път от повече от десет години градът ще се събуди свободен.
Стигнаха до една оградена вила, която за тяхна изненада имаше охрана. Фраершата нареди на своя преводач:
— Кажи им да си отиват вкъщи. Кажи им, че вилата вече е собственост на народа.
Преводачът се приближи до вратата и повтори думите ѝ на унгарски. Най-вероятно пазачите бяха наблюдавали сраженията в града и сами бяха стигнали до същия извод. Те пазеха привилегиите на един режим, който беше паднал. Отвориха портата, взеха си нещата и си тръгнаха. Преводачът се върна и възторжено възкликна:
— Казаха, че вилата принадлежала на самия Ракоши.
Като чу това, Карой със заплитащ се език се обърна към Лев:
— Тук си почиваше бившият велик вожд на нашата страна. Обаждахме му се по телефона и го питахме: искате ли да пикаем в устата на заподозрения, искате ли да чуете как го правим? Той винаги искаше да чуе всичко от начало до край.
Влязоха във великолепно подреден двор.
Фраершата пушеше ръчно свита цигара. По миризмата Лев позна, че съдържа стимуланти. Амфетамините обясняваха откъде взимаше тая енергия. Очите ѝ бяха съвсем черни, а зениците като маслини. Лев също бе използвал този наркотик по време на нощните арести и разпити като офицер в МГБ. Той усилваше агресията. Лишаваше от възможност да се разсъждава, подтикваше към насилие и внушаваше самоувереност.
С ключовете, взети от будката на охраната, Фраершата изтича по стълбите, отключи вратите и ги отвори широко. Поклони се на Зоя и Малкия.
— Новата двойка има нужда от нов дом!
Малкия се изчерви. Зоя се усмихна и когато влязоха вътре, в огромната зала за приеми се разнесе възторженият ѝ възглас:
— Тук има и басейн!
Басейнът бе завит със защитна пластмасова покривка, по която бяха нападали сухи листа. Зоя потопи пръсти във водата.
— Студена е!
Нагревателите бяха изключени. В ъгъла бяха струпани столове от тиково дърво. Вятърът търкаляше спукана, ярко оцветена плажна топка.
Вътре в къщата разкошната обстановка беше вече занемарена. Кухнята беше прашна, вероятно неизползвана, откакто Ракоши бе принуден да емигрира в Съветския съюз след секретния доклад. Оборудването беше вносно и най-модерно. Шкафовете пълни с кристал и фин порцелан.
Имаше и много бутилки френски вина. Разглеждайки съдържанието на хладилника и опитвайки се да разчетат надписите на мухлясалите продукти, Лев и Зоя се оказаха един до друг, за пръв път от много месеци.
— Зоя…
Преди да успее да продължи, Фраершата я извика:
— Зоя!
Зоя хукна, подчинявайки се на новата си господарка.
Лев я последва в дневната и се изправи с лице пред Сталин. Огромният му маслен портрет висеше на стената и погледът на генералисимуса витаеше над главите на поданиците му като на някакво божество. Фраершата извади нож и го подаде на Зоя.
— Тук никой няма да те издаде.
Хванала ножа в ръка, Зоя се покатери на един стол и очите ѝ се изравниха с врата на Сталин. Достатъчно беше да вдигне ръка, за да обезобрази лицето на вожда, но тя не го стори.
Фраершата я подкани:
— Извади му очите! Ослепи го! Обръсни му мустаците!
Зоя слезе от стола и подаде ножа на Фраершата.
— Не ми се иска…
Въодушевлението на Фраершата премина в раздразнение.
— Не ти се иска? Гневът не идва и не си отива просто така. Той не е каприз. Не е като любовта. Или го имаш, или го нямаш. Гневът е в теб завинаги. Той уби твоите родители.
Зоя възрази, като повиши глас:
— Не искам непрекъснато да мисля за това.
Фраершата я зашлеви. Лев направи крачка напред, но тя извади пистолета си и го насочи срещу него, докато продължаваше да говори на Зоя.
— Забравила си родителите си? Нима това е толкова лесно? Какво се е променило? Малкия те е целунал?
Фраершата хвана Малкия за брадичката и го целуна. Той се дърпаше, но тя го държеше здраво. Накрая се отдръпна.
— Беше много хубаво, но продължавам да съм гневна.
Изстреля един куршум между очите на Сталин, после още един и още, изпразвайки пълнителя, а платното се разтърсваше при всеки изстрел. Когато патроните свършиха, петлето щракна. Тя захвърли пистолета в портрета, той отскочи и изтрака на пода. Избърса челото си и се засмя.
— Време е за спане…