— Може би не си го надхитрил в края на краищата — промърмори Лийлънд. — Той беше доста прозорлив.
— Чувал ли си го да пърди от бяс? — Разсмях се при спомена. — Когато пребих от бой сополивия син на Уебстър и баща му след това не пожела да продаде земята в южния край на Мондо Бийч, която дядо ми искаше… Щеше да счупи стола със задника си, докато ми крещеше!
— Знам — Лийлънд се усмихна. — Тогава ти му каза да върви на майната си и още на следващия ден се записа във военновъздушните сили.
— И без това щях да го направя. Бях прекарал нужните две години в колежа и исках да летя.
— Представил си се добре. Старият Камърън се гордееше с теб.
— Глупости — отбелязах.
— Вярно е. Споменавал го е само пред мен. Ти някак си му напомняше за собствената му младост. Главната ти грешка беше, че никога не си се стремял да станеш велик. Знаеш колко много искаше той да има пряк наследник.
— Зарежи това, Хънтър, приятелю. За него си бях най-обикновено копеле в истинския смисъл на думата. Дори и след като майка ми се омъжи за баща ми, беше твърде късно, за да се махне позорното петно. Добре, че поне хлапето на брат му, преди да хвърли топа, остави достатъчно кръвни роднини, за да има на кого да завещае парите си. „Барин Индъстриз“ попадна в добре обучени ръце. Десетте бона са само символичен жест, но си ги искам.
— О, те са налице. Според завещанието на Камърън трябваше да ти предам акции на стойност десет хиляди долара определено време след като се появиш. Ако отговаряш на изискванията, разбира се. Ако се беше прибрал у дома през четирийсет и шеста, щеше да получиш пет хиляди акции. В онези дни имаха солидна пазарна стойност. Но положението се промени. Цените на Уолстрийт сега са ниски. Десет хиляди долара представляват двайсет хиляди акции. Останалите акции за пет хиляди ще бъдат разделени по равно между Алфред и Денисън. Доста странно условие от завещанието на стареца, който със сигурност не е предвиждал спада в икономиката и сегашната инфлация. Единствената причина да не прехвърли дяловете на Алфред и Денисън веднага, беше желанието му да им се даде възможност да съзреят и да започнат да проявяват по-голям интерес към бизнеса.
— Но въпреки всичко парите са само десет хиляди.
— Малко повече.
— О?
Хънтър се завъртя на стола си, отвори едно чекмедже и извади корава жълта папка. Подаде ми съдържанието й през бюрото.
— Не е кой знае какво, но влиза в задълженията ми. Някога дядо ти купи голямо парче земя в Ню Мексико, като предполагаше, че в областта ще се осъществи правителствен проект за изкуствено напояване. Това не успя да мине през Конгреса, но земята все още е на мястото си… Красиво е. Скалисто и сухо. Рай за ловците на змии. Туристите често се снимат там. Завеща го на майка ти и сега мястото е твое. — Той потупа листа пред мен и ми подаде химикалка. — Ако намериш някой глупак и му го продадеш по четвърт долар за акър, ще събереш още хиляда долара. Все е нещо. Данъците са нищожни и са изплатени до днешна дата.
Надрасках името си върху документите и му ги върнах.
— Благодаря ти — казах. — Ами десетте хиляди?
— Току-що подписа уведомително писмо, че си пристигнал. Възможно е да ги получиш след официална среща с Алфред и Денисън в Гранд Сайта, бившата ви резиденция. Какво ще кажеш за другиден?
Намръщих се отвратен.
— Налага ли се?
Лийлънд кимна.
— Боя се, че да. Освен това, помисли си за срещата с роднините след толкова дълга раздяла.
— Като среща с кълбо кобри — отбелязах.
По лицето на стареца пробяга усмивка, но не успях да чуя какво измърмори.
— Какво? — попитах.
Той поклати глава и се усмихна.
— Вдругиден. Ще тръгнем оттук в четири следобед.
„Като среща с кълбо кобри“ — каза Кучето и не ме чу, когато попитах: „Важното е кой ще бъде мангустата“.