Не му харесваше вкуса на този мед.
Акционерите спяха спокойно в леглата си, а малката стаичка се изпълни с мъже, понесли дипломатически куфарчета, натъпкани с доклади по производителността. Председателското място заемаше мъжът с белег на главата, който трябваше да ме убие, но ме гледаше от другата страна на масата с добродушно изражение на лицето, което не можех да си обясня. Знаех, че имаше достатъчно пари да поръча смъртта ми, ако се провалеше Арнолд Бел. Можеше да финансира и унищожаването на завода.
Докладът на „Фарнсуърт Авиейшън“ беше кратък. „Барин“ не е в състояние да осигури нужното производство навреме, докато някои от заводите на Макмилън биха могли.
И разгромът започна.
Докато в почивката вицепрезидентът на „Фарнсуърт“ не ме попита, както пиехме кафе, дали случайно не притежавам един парцел суха, пустинна земя и му отговорих утвърдително… много акри пълна със змии пустош, която туристите обичат да посещават, за да си правят снимки.
Бих ли я продал?
При някои условия — да.
Лийлънд Хънтър предпочиташе да получи кръвоизлив от задника.
Сега снимката на стареца се усмихваше по-широко. Засилвах се преди да прескоча пропастта и той очакваше да падна вътре, защото не бях набрал достатъчна скорост. Скапаният дъртак искаше да се блъсна в отсрещната страна и да полетя надолу към унищожението със съзнанието, че почти съм успял. Но „почти“ не беше достатъчно.
Патосът не подхождаше на стария адвокат. Съчувствието също не беше лъжица за неговата уста, дори когато ставаше дума за мен. Той можеше да свие устни и да си спомни двете полякини, дори старата Дуброу, но не можеше да си позволи съчувствие в правото. Поклати глава любезно, хапна от рибената салата и каза:
— Това няма да е достатъчно, за да се спаси „Барин“, Куче.
— Какво е необходимо?
— Чудо.
— Значи парите няма да свършат работа?
— Човекът на име Роланд Холънд не ти ли е обяснявал какви са плюсовете и минусите на финансите?
— Донякъде, могъщи Хънтър, но не ме бива в математиката. Имам проблеми с числата.
— Само с онази си работа нямаш проблеми, нали?
— Спести мръсните приказки за куклите си.
— Ако продадеш земята, ще поддържаш завода жив около месец, при това единствено защото общественото внимание е насочено натам. В момента, в който се насочиш към нещо друго… край.
— Струваш ми се потиснат — отбелязах.
— Естествено. Преживях една ера. Или епоха. Мъчно ми е като гледам как загива. Ти отвори кутията на Пандора и позволи на всички да надникнат в нея. Те захапаха стръвта и сега целият свят се срутва около тях. — Той замълча и ме изгледа изпитателно. — Колко суха пара имаш в момента?
— Останали са ми няколко милиона.
— Тогава забрави, освен ако не искаш да се правиш на дядо Мраз в град с недоверчиви деца. Само за един ден ще научат истината и ще се приберат у дома с попарени мечти. Казах ти, най-лошото нещо, което можеше да направиш, беше, че се върна.
— Глупости.
— Ти загуби. Куче. — Каза го напълно уверено.
Този път се наложи да преструвам.
— Глупости.
— Без значение от какво животно са произлезли, всичко това са лайна — каза Хънтър. — Не съм в състояние да разбера защо го направи.
— Исках само да се прибера у дома.
— Видя ли какво стана, след като го направи?
— Лайна.
— А какво стана с животните?
— Погледни зад себе си.
Бени Сакс придърпа нагоре колана с пистолета си, кимна и седна на стола до адвоката, но дори не го удостои с поглед.
— Открихме чия е колата.
— Можех да ви кажа, ако ме бяхте попитали.
— Пластичен експлозив.
— Аха. На ауспуха. Топлочувствителен.
— Доста знаеш.
— Така е, приятел.
— Обадиха ми се от Ню Йорк.
— Както се и очакваше.
— Не ми харесваш, Кели.
— От никого не искам да ми се възхищава. Какъв е проблемът ти сега?
— Някои хора от персонала на Макмилън са в града.
— Браво на тях.
— От охраната на другите му заводи. Изглежда имат нещо предвид.
— Тогава защо не ме пречукаха? Не съм се крил.
— Ето това не мога да разбера. Засега. Но рано или късно ще науча.
— Много добре, полицай. Само не забравяй, че работата ти е да охраняваш района си.
— Върви да пикаеш срещу вятъра, Кели.
— Веднъж опитах, но се олях целия.
Когато си тръгна, Лийлънд каза:
— Не разбрах това.
— Аз също — отвърнах. — Хайде да се върнем в залата. Разгромът трябва да е приключил.
Правните формулировки звучаха като папска проповед, но всичко опираше до едно — Крос Макмилън притежаваше „Барин Индъстриз“ и беше решил да разгроми „Барин Индъстриз“, и нямаше никаква надежда заводът или градът да останат живи. Сключените договори щели да се уважат, но да се изпълнят в други предприятия и „Барин“ щеше да остане празна черупка, в която дори рак отшелник не би се сврял.