— Шийла най-накрая започна да ме обича, глупако. Ти ми я върна. Всъщност тя винаги ме е обичала, но сега ме обича изцяло. — Дъждът изведнъж се усили и заплющя в лицата ни, но и двамата не му обръщахме внимание. — Странното е, че ти го направи. Лекарите не успяха. Шарлатаните не успяха. Никой не успя. След това се появи ти и всичко се промени. Благодарение на теб имам нещо, което не бях в състояние да купя.
Продължих да го гледам.
— Струва ми се глупаво, но ти много добре знаеше какво правиш, нали, копеле такова?
— Недей да умираш заради погрешни думи, Крос.
— Млъкни, тъпо копеле. Не се страхувам от теб. Отвори този скапан плик.
Разгънах плика и отворих капака му.
— Ти си собственик на целия „Барин“, съседе. Скапан полуакционер. Подарявам ти ненужна купчина тухли, проклета глутница старци, които се опитват да вършат някаква работа, къща, пълна с приличащи на конски задник роднини, някои договори, вече прехвърлени към другите ми заводи и… живота ти.
Хвърлих цигарата и прибрах плика.
— Все още мога да ти пробия главата, приятел.
— Не се опитвай — каза Крос. — Застанал си в сянката, но двама от хората ми също са готови. Ще те убият преди или след това.
По дяволите, пет пари не давах за тях. Извадих ръката си от джоба. Ставаше все по-тъмно.
Крос Макмилън излезе на светлото и вдигна поглед към големия стар часовник на кулата, после се усмихна. Бях собственик на най-голямата купчина боклук на света, защото той притежаваше всички пътища към нея и тя не бе в състояние да произведе нищо. Роднините ми бяха в Гранд Сайта — пияни и ранени, но утре щяха да изтрезнеят и да оздравеят, а живите същества щяха да изпълзят от купчината боклук, за да ме разкъсат, задето съм я съживил. И най-лошото ще настъпи, когато се изправя срещу лицата на хората — тъжните, мъртвешки лица, изпълнени с надежда само до преди няколко дни.
— Виждаш ли. Куче, нещата не винаги стават както искаме, нали? — чух глас зад себе си.
Обърнах се и видях Шарън, но очите й все още говореха, че ако тя не би могла да ме убие, с удоволствие би гледала, докато го прави някой друг. Протегнах машинално ръка, тя машинално я пое. Пръстите ми обвиха нейните. Беше махнала пръстена, който боядисваше кожата й в зелено.
— Той е мъртъв — каза тя.
— Нима не сме всички?
— Да. Всички сме.
Един мъж крачеше на светлото и подканяше с ръка излизащите да побързат. Видях лицето му и го поздравих:
— Здрасти, Стенли.
Стенли Крамър. От миналото. С него имаше още четирима.
— Мистър Кели, мадам — кимна той на Шарън.
— Кой ще им каже, Стенли? — попитах.
— Мистър Кели… всички ние вече знаем. Дявол да го вземе, не сме вчерашни. Живи сме отпреди теб, нали?
— Така е.
Един по един започнаха да излизат на светлината, така че виждах лицата им. Старчески, но усмихнати лица и в тях все още имаше младост, която сякаш казваше НЕ МЕ НАСТЪПВАЙ!, младост, която не беше борбена, а знаеща и можеща, отпечатана върху безумните сбръчкани усмивки. Стенли Крамър, избран за говорител, каза:
— Ние се досетихме какво търсиш. Братовчедите ти не можаха да го открият, но те дори не бяха сигурни, че съществува. Мислехме, че пакетът, който Джейсън даде на стария Пат, е само за запушване на уста, но ти дойде, започна да ровиш, а ние започнахме да мислим. — В ръцете му имаше кутия, в която можеше да се побере чифт обувки. — Ще ти обяснят как работи. Всички документи са тук. Това трябва да продължи живота на „Барин“ още много, много време.
— Кое, Стенли?
Чу се приглушен смях и той извади малко блестящо кълбо, с диаметър към пет сантиметра. Сребристият му метален блясък отразяваше мътната жълта светлина на лампите. Крамър се засмя и дръпна ръката си. Кълбото остана там, където беше.
Едва го докосна с пръст и то се понесе към мен.
— Антигравитационното устройство — обясни той. — Сега всичко е наред.
Някой пръдна.
Беше Крос Макмилън.
И тогава в старата дървена колона, точно между мен и Шарън се появи малка дупка, 22-и калибър — толкова близо, че би могла да улучи и двама ни, ако беше съвсем малко по-встрани, но никой не забеляза, освен Шарън и аз я дръпнах вътре, оставяйки приглушеният смях на победителите да звучи в дъжда.
25
— Куче.
Не ме викаше. Не искаше обяснение. Просто го произнесе. Угасих лампата и я дръпнах в малкия кабинет, откъдето се виждаше смеещата се тълпа в дъжда. Хората се отправяха към колите си.